— Кой? — промълви дрезгаво Джулиет. — Кой би нападнал такъв кораб?
Макар и замаян, мозъкът на Катрин започна да работи. Джулиет беше богата наследница, а самата тя — дъщеря на графа на Дезмънд. О, боже! Водите на Ламанша, също както тези около Франция, Испания, Англия и Ирландия, гъмжаха от пирати, които плячкосваха всеки ценен товар, дори ако той се състоеше от хора.
— О, господи, имай милост! — прошепна Катрин.
Джулиет се смъкна от леглото и се втурна към люка.
— Катрин?
Катрин стоеше като онемяла. И тогава откъм палубата над тях долетяха панически викове. Мъжете крещяха една-единствена дума: „Пирати!“.
— Нищо не се вижда! — извика Джулиет, надзъртайки през рамото на Катрин.
Нова експлозия разтърси кораба и той подскочи като подивял кон. Двете момичета полетяха към земята. Нещо голямо и тежко се разби в палубата, точно над главите им. Корабът простена като живо същество, пронизано от болка. Сега вече се чуваше мускетен огън и Катрин долови парливия мирис на барут. Тя се помоли изстрелите да идват от мускетите на екипажа, който защитава кораба от нападателите. Изведнъж дочу мъжки глас, който изкрещя: „Пожар на кърмата! Пожар на кърмата!“. Скоро викът беше подет и от около дузина други гласове.
Катрин и Джулиет се прегърнаха. И двете бяха пребледнели от ужас.
— Какво ще правим? — прошепна Джулиет.
Катрин се опитваше да разсъждава, въпреки огромния си, сковаващ страх.
— Трябва да стоим тук долу. Със залостена врата.
Представи си как свирепата орда от мръсни, жестоки пирати се нахвърля върху тях и й се зави свят.
— Но… какво ще стане, ако корабът потъне? Ще се удавим! Ами ако вече потъваме?!
В този момент Катрин осъзна, че се намират в пълна безизходица. Ако корабът потънеше и те останеха в каютата, щяха да умрат. Ако се качаха горе, за да потърсят сър Уилям и останалите, също щяха да намерят смъртта си, както мъжете, които несъмнено бяха избити или продължаваха да бъдат избивани. А, ако корабът бъдеше пленен… Катрин не искаше да мисли за това. Не трябваше да мисли за това, или щеше да изгуби и без това твърде крехкото си самообладание и да се предаде на безумния ужас. Трябваше да бъде спокойна.
— Не потъваме — каза тя възможно най-хладнокръвно. — Ако потъвахме, щяхме да чуем мъжете да крещят ужасени.
— Да, права си — прошепна Джулиет. Ноктите й се бяха впили в китката на Катрин през ръкава на нощницата. — А и корабът възстанови равновесието си.
Катрин се изправи и застана разкрачена, готова за ново внезапно разклащане.
— Ще стоим долу — решително заяви Катрин, когато Джулиет също се изправи. — Докато не се случи нещо, което да ни даде да разберем, че корабът потъва. Тогава ще се качим горе. Заедно. Не преди това.
Джулиет кимна, неспособна да говори и се вкопчи в ръката на приятелката си.
Катрин пое дълбоко дъх, за да възвърне поне част от спокойствието си. Но после се обърна към люка и се вцепени. В полезрението й се беше появил кораб — голям черен галеон с огромни издути бели платна и блестящи черни оръдейни дула. Шаваше право към тях. Никога през живота см не беше виждала нещо, което да изглежда по-заплашително, по-зловещо, по-смъртоносно. Докато Катрин го гледаше като вкаменена, корабът идваше все по-близо и по-близо.
Джулиет също видя пиратския кораб и захлипа.
Двете момичета стояха пред люка, неспособни да помръднат, сковани от ужас, опитващи се напразно да се преборят с паниката си, заслушани в експлозиите, които разкъсваха кораба им — експлозии, които се чуваха все по-често. Корабът отново започна опасно да се накланя към десния борд. Горе, на палубата изглежда цареше хаос. Битката сякаш щеше да продължи до безкрай. Времето замря.
После оръдията внезапно замлъкнаха.
Катрин и Джулиет бяха стиснали ръцете си здраво, като в белезници. Погледите им се срещнаха и двете рязко разтвориха вцепенените си пръсти.
— Свърши ли? — прошепна Джулиет.
Катрин не знаеше. Но тогава стрелбата на мускетите започна пак с неотслабващо ожесточение. Чуха се силни, триумфални възгласи. Корабът им се наклони още повече, сякаш някой го беше блъснал. Внезапно до ушите им долетя зловещ звън на шпаги.
— Те са на борда — изкрещя Катрин, вече обезумяла от страх. — Плениха ни!
Джулиет изпищя, закрила уста с ръка. Катрин преглътна мъчително.
— Джулиет, знаеш какво ще ни се случи.
Очите на Джулиет се напълниха със сълзи.
— Но после… ще бъдем откупени.
— Ще искаш ли да живееш без честта си?
Джулиет си пое дъх.
— Не знам. Катрин, аз съм само на петнайсет години. Знам само, че не искам да умра.
И Катрин не искаше да умира, но бе слушала какви ли не ужасяващи истории и беше убедена, че след няколко часа и двете с Джулиет щяха да предпочитат да са мъртви.