Самата кралица бе обградена от офицерите от личната си охрана, всички до един благородници от най-висок ранг и от най-отбрани семейства. Те носеха позлатени алебарди. След това идваха четирите й фрейлини, после четирите първи дами. Катрин и другите шест дами от кралските покои бяха последни.
Свитата премина през залата за аудиенции, където чакаха множество придворни и просители. Когато кралицата мина покрай тях, всички паднаха на колене. В преддверието на параклиса Елизабет се спря, за да й бъдат връчени няколко петиции, които тя прие с кокетна усмивка. Няколко души, може би нови в двора, а може би не, извикаха: „Бог да ви пази, кралице Елизабет!“ Кралицата отново се усмихна и промърмори:
— Благодаря ви, скъпи хора. — После последва благородниците в параклиса за утринната литургия. Катрин коленичи на една от последните пейки и едва сега отговори сама на себе си на въпроса на Ан Хейстингз.
Разбира се, че вярваше на слуховете. Лиъм бе достатъчно смел и достатъчно дързък, за да атакува кораб на крал Филип, натоварен със злато. Разбира се, че беше вярно. Вероятно дори в същия този момент се смееше на това, ако все още бе на свобода, ако все още бе жив.
И тогава тя осъзна, че се моли за пирата, че се моли на бог да го пази.
По-късно същия ден Катрин препускаше по Лондонския мост, обградена от дузина мъже от охраната на кралицата. Каква разкошна гледка бяха те! Всички войници бяха облечени в прекрасни пурпурни ливреи с избродирана на гърба златна роза; всички носеха позлатени алебарди с дръжки, покрити с червено кадифе; всички яздеха прекрасни коне с обковани в сребро седла. В сравнение с тяхната красота Катрин, облечена във взетата си назаем кафява кадифена рокля и със старата си сива пелерина, се чувстваше като старомодна повлекана. Но това нямаше значение. Важно бе друго — кралицата й бе позволила да посещава баща си когато реши, стига това не й пречи да изпълнява задълженията си и стига да уведоми Нейно величество за излизането си. Колко мила бе станала Елизабет. Дори я беше посъветвала да вземе със себе си Хелън, за да има кой да й прислужва по време на срещата със семейството.
Катрин знаеше, че самата тя би трябвало да се чувства като кралица, след като я придружаваше толкова многобройна и пищна свита. Но не се чувстваше така. Вместо това бе изпълнена с безпокойство.
Живееше в двора вече от няколко седмици, но още нито веднъж не бе ходила да види баща си. Последната им среща й бе причинила толкова болка. Катрин поначало избягваше да си припомня опита на Джералд да я пробута на Лиъм О’Нийл. Но сега споменът за онзи ужасен ден нахлу в съзнанието й, независимо от желанието й да го забрави. Тя тръсна решително глава. Днес двамата с Джералд щяха да се държат естествено и просто да си поговорят като отдавна разделени баща и дъщеря. Въпреки неговото предателство, Катрин още обичаше баща си.
По това време на деня портите на Селинджър Хаус бяха отворени и когато малката кавалкада изтрополи по каменния двор, Елинор веднага се появи на входната врата. Катрин й се усмихна, без да слезе от седлото.
Капитанът на кралската охрана, сър Джон Хок, бе проявил любезността да я придружи лично до баща й. Той скочи от червенокафявия си кон и тръгна към Катрин, на която бяха дали една кобила от кралските конюшни. Изглеждаше много елегантен в червената си униформа — истински образец на войник и джентълмен. Хок й помогна да слезе от седлото, като я задържа в ръцете си миг по-дълго от необходимото. Тя усети това. Лиъм я бе научил да разпознава всички, белези на мъжкото желание.
Сър Джон, изглежда, бе неин поклонник. Още от самото начало на службата й при кралицата, Катрин разбра, че той, както и доста други джентълмени, я намира за много привлекателна. Сър Джон произхождаше от знатен род и макар че фамилното му богатство беше доста намаляло, той бе повече от изгодна партия за женитба. Беше красив, приятен и много почтен, а и се чуваха само добри неща за характера и за семейството му. И все пак Хок не я караше да стои будна нощем, колкото и да й се щеше да е така. За нещастие Лиъм О’Нийл владееше мислите й, нищо че бе далеч от нея.
Сър Джон й се поклони.
— Госпожице Фицджералд, разполагайте с времето си както намерите за добре. Ще ви чакам, колкото и дълго да продължи престоят ви.