Катрин извърна поглед, разтреперана и със свито сърце.
— Искам да се омъжа за благородник — прошепна тя. — Искам това, което ми се полага.
— Ти никога няма да бъдеш благородна дама, не и докато не си възвърна Дезмънд — сряза я Джералд. — Бари с основание не те иска. Всички мъже с положение ще бъдат на същото мнение. Нямаш избор, Кейти. Аз не ти предоставям никакъв избор.
С последни сили Катрин изправи рамене. С последни сили вдигна глава. От ъгълчето на окото й се търкулна сълза.
— Не мога — каза тя. В гърдите й имаше буца, която й причиняваше ужасна болка. — Не мога да направя това.
— Ще го направиш — отсече Джералд. — Защото си моята дъщеря, Катрин Фицджералд, и си лоялна първо към мен, а след това към всички останали, включително към самата себе си.
Катрин се опита да се дръпне встрани.
— Кейти! — Тонът му бе омекнал. — Сега ти си единствения човек, който може да ми помогне, не го ли разбираш? Само ти си способна да вдъхнеш живот в мъртвата ми душа. Кейти, трябва да ми помогнеш!
Катрин го гледаше изтерзана, преглъщайки сълзите си. И макар да знаеше, че наистина няма голям избор, не и ако искаше да остане лоялна към баща си, тя не отвърна нищо, не му каза, че Лиъм О’Нийл вече й е предложил брак и че по всяка вероятност би го направил отново, ако получи поне малко насърчение. Упорити, неподвластни на ударите на жестоката съдба, мечтите й за бъдещето нямаше да умрат. А те не включваха О’Нийл. Не го включваха.
16.
Кралицата обичаше представленията. Тазвечерното разказваше историята на петте дъщери на африканския речен бог Нигер и актьорският състав включваше роби и султани, принцове и принцеси, нимфи, морски сирени и дракони, както и много други фантастични същества.
Кралицата бе наредила на всички придворни да дойдат на представлението маскирани и Катрин цяла вечер се дивеше на всевъзможните чудни костюми — от такива на древногръцки богини, скандално обгърнати от ефирна коприна, до племенни вождове с венци от цветя и плодове вместо корони. Самата Катрин нямаше средства, за да си купи необходимите за костюм материали, но Хелън я бе снабдила с красива червена маска от сатен, украсена с мъниста и панделки. Тя я носеше с изтърканата си кафява кадифена рокля.
Представлението свърши някъде след полунощ и артистите бяха бурно аплодирани от самата кралица, станала на крака и поруменяла от удоволствие. И тогава започна истинското веселие. Колкото повече приближаваше зората, толкова празничният гуляй ставаше все по-оживен, а придворните — все по-опиянени.
Току-що флейтистите, арфистите, барабанистите и виолинистите бяха засвирили бърза ирландска жига. Към тях се присъедини самотен гайдар. Въпреки че неподчинението на ирландските лордове създаваше постоянни проблеми на кралицата, жигата беше любимия й танц. При първите звуци на хубавата мелодия Катрин изпляска щастливо с ръце. Краката й не се сдържаха на едно място. Колко й се искаше да потанцува!
Лестър партнираше на кралицата, маскиран като Юлий Цезар. Беше облечен само с бяла тога, която оставяше голи едното му широко рамо и част от силните му гърди. Тогата бе препасана с широк кожен колан и старинен меч. На главата си пък носеше корона, която удивително приличаше на златна. Катрин ги гледаше усмихната, любувайки се на кралицата, която беше отлична танцьорка, а и на самия граф, чиито бели зъби блестяха и чиито здрави голи нозе не пропускаха нито такт.
Изведнъж някой я улови за лакътя.
— Хайде, госпожице Фицджералд, научете ме на националния си танц.
Катрин се обърна и се взря в яркосините очи на Джон Хок. Също като нея той не беше с костюм, но изглеждаше великолепно в пурпурната си униформа, светли панталони и маска.
— Как бих могла да откажа — извика тя, — когато кръвта ми пее, а краката ми изгарят от нетърпение да потанцуват!
Хок я поведе към дансинга с усмивка и само след миг се разбра, че е излъгал, защото още при първото завъртане стана ясно, че е танцувал жига поне няколко пъти през живота си. Но той не беше ирландец. Никой в двора не беше ирландец, освен Ормънд, но графът вече бе напуснал празненството, което бе поредното доказателство, че наистина е толкова суров, колкото изглеждаше. Катрин бе уверена, че никой, дори и кралицата, не би могъл да танцува по-добре от нея и веднага се зае да го покаже.
Краката й политнаха толкова високо, че кафявата рокля и кремавата фуста се вдигнаха и се усукаха около бедрата й, разкривайки издължените й прасци и коленете й. Поначало Катрин носеше собствените си прости светли чорапи, но по-рано през деня поради някаква необяснима причина — точно както когато бе решила да си сложи яката, подарена й от Лиъм — тя отново разрови скътания пакет с дрехи и този път избра чифт лилави жартиери. Изобщо не подхождаха на белите й чорапи, на долната фуста и на роклята й, още по-малко пък на червената сатенена маска, но Катрин не я бе грижа. Тя се смееше и танцуваше все по-разгорещено — въртеше се все по-бързо, скачаше все по-високо, тропаше все по-силно. Сър Джон също се смееше, хванал здраво ръцете й, и повтаряше всяко нейно движение, решен да докаже, че е неин достоен партньор. Двамата се забавляваха до забрава и не преставаха да си разменят широки усмивки. От вниманието на Катрин не убягна как погледът му се отклонява към гладките й бедра, към разлюления й бюст, към деколтето на роклята й, което пълзеше все по-надолу и по-надолу. Но това не я интересуваше. Тази вечер тя се забавляваше повече от всякога. Чувстваше се красива, жизнена.