Когато жигата свърши, Катрин се отпусна отмаляла в ръцете на Хок.
— Боже господи — прошепна той в ухото й, като я прегърна силно. — Никой не може да танцува жига като теб!
Тя се отдръпна.
— Надявам се, че не. Каква ирландка бих била, ако английските дами и джентълмени можеха да танцуват по-добре от мен?
— Това звучи почти предателски — прозвуча плътен глас зад гърба й.
Катрин се обърна и се озова лице в лице с графа на Лестър. Сър Джон пусна ръцете й.
— Ще танцуваш ли с мен? — попита Лестър с любезна усмивка. Очите му обаче бяха загадъчни.
Катрин веднага се озърна за кралицата. Елизабет танцуваше с друг от фаворитите си.- Не знам този танц — каза нервно тя. Не бе необходимо да е кой знае колко умна, за да се досети, че на кралицата никак няма да й хареса, ако я види да танцува с Робин Дъдли. Елизабет го ревнуваше от всяка жена. Съвсем наскоро бе прогонила две от дамите си — сестрите Франсиз Хауърд и лейди Дъглас Шефийлд, — задето бяха така очевидно влюбени в него.
Лестър хвана лакътя й.
— Ще те науча.
Катрин обезпокоено погледна към Джон Хок за подкрепа. Той наистина наблюдаваше сцената навъсено, но изневиделица се появи Ан Хейстингз и отведе капитана към центъра на залата, като при това се бе притиснала доста плътно към него. Преди да разбере какво става, Катрин се озова ръка за ръка с графа, в ритъма на далеч по-спокоен танц. Сърцето й отново препускаше, но не от изтощение. Тя отново срещна тъмния му поглед.
Той й се усмихна, после сведе очи към гърдите й. Въпреки че в двора бяха на мода нескромните, дълбоко изрязани рокли, самата Катрин, която за разлика от повечето дами наистина имаше какво да разкрие, не се обличаше по този начин и се смущаваше дори от малкото плът, която излагаше на показ. Затова когато погледът на Лестър се плъзна по голата й кожа, пулсът й се ускори още повече.
Спомен премина като светкавица през ума й — спомен за самата нея, мятаща се на леглото, с вързани с червено-златни шнурове ръце, и за Лиъм О’Нийл, който смучеше и галеше с език зърната й.
— Тази рокля не ти отива, скъпа — отбеляза Лестър.
— Много добре знам — отговори Катрин някак троснато. Сети се за предупреждението на Лиъм, че Лестър ще се опита да й бръкне под полите още след седмица. Не една, а три седмици бяха изминали от пристигането й в двора и при честите си посещения при кралицата графът не пропускаше да спре самоуверения си поглед за кратко на Катрин. Но никога досега не бяха разговаряли или оставали насаме.
— Ти заслужаваш най-красивите коприни и кадифета, най-прекрасните смарагди и перли.
Катрин пропусна един такт.
— Сигурно искате вие да ми ги дадете?
Очите му потъмняха още повече и се насочиха към дръзко начервените й устни.
— Да, искам. Катрин, през изминалите седмици ти извръщаше глава всеки път, когато ме видеше да идвам. Няма причина да се страхуваш от мен, скъпа. Не искам да те нараня.
— Нима? — попита сухо тя. — Тогава какво искате, милорд?
Красивото му лице се изопна.
— Не говоря за брак, естествено; искам да станем приятели. Сигурен съм, че го знаеш.
Знаеше го. Както и Хю Бари, Лестър искаше да я направи своя любовница. Катрин се опита да се изплъзне от него, но хватката му беше желязна и след като не успя, тя вдигна поглед към него. Беше престанал да се усмихва.
— Катрин, ти ме разбра погрешно. Боже господи, сега аз съм граф на Лестър, един от най-богатите, най-могъщите хора в това кралство. Бих се оженил веднага за теб, скъпа, защото нямам нужда от зестра, а от хубава, страстна жена и от здрави синове. Усещам, че ти си повече от страстна, а и е очевидно, че си създадена да раждаш синове. Но аз не мога да се оженя. — Каза го не горчиво, а просто примирено. — Не мога да се оженя за която и да било жена. Един ден, с божията помощ… — Лестър хвърли поглед към кралицата и Катрин разбра, че се надява да стане крал на Англия, макар самият той да не се доизказа. — Ела. Трябва да поговорим насаме. Въпросът не търпи отлагане.