Говорителят дойде при Джо. Джо се изправи, отхвърли халата и излезе в средата на ринга, гол, само по ниски платнени обувки и тесни бели гащета. Дженъвийв наведе очи. Тя беше сама, никой не я виждаше, но лицето й пламна от свян пред прекрасната голота на нейния любим. Погледна отново и се почувствува гузна, защото това, което видя, я изпълни с радост, а знаеше, че е греховно да се гледа. И вътрешния си трепет, и порива на цялото си същество към него смяташе за грях. Но този грях я изпълваше с наслада и тя не сваляше очи от своя любим. Напразно я възпираха общоприетите понятия за морал. Всичко, останало дълбоко в нея от езически времена, първородният грях, цялата й природа я тласкаше неудържимо. В нея заговориха майките от всички минали векове, зовяха я неродените й деца. Но за това тя нищо не знаеше. Знаеше само, че е грях, но после гордо вдигна глава, решила дръзко под напора на надигащия се в нея протест да съгреши до край.
Дженъвийв никога не бе дори и помисляла как изглежда човешкото тяло без облекло. Ръцете и лицето — това бе представата й за човешката плът. Дете на цивилизованото, облечено с дрехи общество, за нея формата на тялото бе по-скоро дрехата, която го покриваше. Човешкият род бе за нея порода двуноги, облечени в дрехи, с ръце, лица и коси на главите. Когато помислеше за Джо, пред нея изпъкваше един облечен Джо, с нежно като на момиче лице, със сини очи и къдрава коса — но облечен. А ето, че сега той стоеше там почти гол, красив като бог в ослепителния блясък на светлината. Представата й за бога бе винаги свързана с някаква неясна, забулена в облаци, голота и сравнението на бога с нейния възлюбен я стресна. Стори й се, че грехът й става вече светотатство, богохулство.
Вкусът й, оформен от цветни литографии, не попречи на естественото й естетическо чувство да й подскаже, че това, което вижда сега, е чудно красиво. Външността на Джо винаги й бе харесвала, но това бе външност на човек с дрехи и тя бе смятала, че той е привлекателен, защото винаги се облича
спретнато, с вкус. Тя не бе и сънувала, че под дрехите му се крие такова съвършенство. Беше удивена. Кожата му беше хубава като на жена, но още по-атлазена и никакви косми не загрозяваха блестящата й белота. Това тя схващаше, но всичко останало — съвършените линии, силата и хармоничното развитие на тялото — й доставяше удоволствие, без да знае защо. Той бе тъй чист, тъй привлекателен. Лицето му приличаше на камея, а разтворените в усмивка устни му придаваха израз на малко момче.
Обърнат към публиката, той се усмихна, когато говорителят сложи ръка на рамото му и каза:
— Джо Флеминг, гордостта на Западен Оукланд.
Последваха бурни възгласи и ръкопляскания. Тя чу сърдечните приветствия: „Джо!“, „Браво Джо“, които се повториха многократно.
Той се върна в своя ъгъл. Стори й се, че сега по-малко от всякога прилича на боксьор. Очите му бяха толкова кротки, нищо зверско нямаше в тях, нито пък, в лицето му; тялото му, тъй бяло и гладко, изглеждаше крехко, а лицето — съвсем момчешко, добродушно и умно. Тя нямаше вещо око и не можеше да оцени мощния му гръден кош, широките ноздри, дълбокото дишане и здравите мускули под атлазената им обвивка — източник на енергия и сила, която можеше и да разрушава. Той приличаше на статуя от дрезденски порцелан, която трябва да се докосва нежно и внимателно, защото би могла да се счупи ма парчета при първия груб допир.
Джон Понта, след като двама от неговите секунданти с усилие смъкнаха белия му пуловер, също излезе в средата на ринга. Ужас обхвана Дженъвийв, когато го погледна. Ето това беше истински боксьор — звяр с ниско, схлупено чело, мънички очи изпод гъсти, рошави вежди, сплескан нос, дебели бърни и нацупени уста. Челюстите му бяха грамадни, вратът — като на бик, а късите му щръкнали коси се сториха на изплашената Дженъвийв като твърда четина по гърба на шопар. От него лъхаше грубост и жестокост — нещо диво, първобитно, свирепо. Беше мургав, почти черен, а цялото му тяло беше покрито с косми, които по гърдите и раменете ставаха гъсти и. чорлави като кучешка козина. Въпреки широките гърди, яките крака и развитите мускули тялото му беше безформено, Мишците му бяха възлести, целият
беше грубоват, недодялан, лишен от всякаква красота поради прекомерната си сила.
— Джон Понта, от атлетическия клуб „Уест Бей“ — каза говорителят.
Приветствуваха го с много по-малко ръкопляскания и викове. Ясно беше, че симпатиите на зрителите бяха към Джо.
— Карай Понта, изяж го! — чу се нечий глас в настъпилата тишина. — Изяж го без остатък!
Тези думи бяха посрещнати с презрителни възгласи и викове на неодобрение. Това не се хареса „а Понта. Намусените му бърни се изкривиха и той