Понта бясно се бореше да се освободи. Той искаше да довърши противника си, след като вече го бе довел до това състояние. Но Джо се държеше упорито, на живот и на смърт, съпротивляваше се срещу всяко негово усилие и щом Понта малко се отскубнеше от поредната хватка, той пак успяваше да се вкопчи в него.
— Брейк! — заповяда съдията.
Джо притисна противника си още по-здраво.
— Накарай го да ме пусне… Защо, по дяволите, не го накараш да ме пусне — изкряска задъханият Понта а съдията. Съдията отново заповяда „брейк“, но Джо не се подчини — той знаеше много добре, че не нарушава правилата на играта. С всеки изминат миг на клинча силите му се възвръщаха, мозъкът му се избистряше, паяжината пред очите му изчезваше. Рундът бе току-що почнал, щеше да трае още близо три минути, а той трябваше някак да издържи.
Съдията сграбчи единия и другия за рамото и насила ги раздели, мушна се бързо помежду им и ги отблъсна назад, за да ги раздалечи. Щом се освободи от клинча, Понта се спусна към Джо и се нахвърли отгоре му като див звяр върху плячката си. Но Джо се закри, отби ударите и отново влезе в клинч. Понта се бореше да се освободи, но Джо не го пускаше и съдията трябваше да ги раздели. Джо пак успя да остане невредим и пак влезе в клинч.
Дженъвийв разбираше, че докато той е в клинч, Понта не можеше да му нанася удари — защо тогава съдията ги разделя? Това беше жестоко. В този миг тя мразеше Еди Джонс с добродушното лице и се надигна от стола, гневно стиснала ръце, с нокти, впити до болка в дланите. През останалото време на рунда, трите нескончаеми минути, противниците непрекъснато влизаха в клинч и се разделяха, нито веднъж на Понта не се удаде да нанесе последния съкрушителен удар. Той беснееше като обезумял от своето безсилие да се справи със своя почти победен неприятел. Един удар, само един удар, но ето че не можеше да го нанесе! Опитността на Джо и неговото хладнокръвие го спасяваха. Със замъглено съзнание и треперещо тяло той се вкопчваше в противника си и не го пускаше, а жизнеността му се връщаше с нов прилив на сили. Веднъж, в пристъпа си на ярост, че не може да го удари, Понта сякаш понечи да го вдигне нагоре и да го хвърли на земята.
— Защо не го ухапеш? — подигравателно изкряка Силвърстайн.
Беше тъй тихо, че всички в залата чуха духовитата забележка. Тя разсея тревогата на зрителите за техния любимец и те се разсмяха гръмко, неудържимо, почти истерично. Даже
Дженъвийв почувствува колко смешни бяха думите на Силвърстайн; тя се поуспокои, заразена от настроението на тълпата, но все още й се гадеше, чувствуваше се отмаляла и изнервена от ужасите, които бе видяла и които виждаше в момента.
— Ухапи го! Ухапи го! — разнесоха се викове из тълпата, която бе дошла на себе си. — Сдъвкай му ухото. Понта! Само тъй ще го надвиеш. Изяж го! Изяж го де! Ама защо не го изядеш?
Тези викове действуваха зле на Понта. Той все повече се вбесяваше и ставаше все по-безсилен да се справи с положението. Задъхваше се, хлипаше, изразходваше силите си в прекомерни усилия, губеше самообладание и разсъдък и безсмислено се стараеше да ги замести с прекалено физическо напрежение. Обзет единствено от сляпото желание да унищожи врага, той разтърсваше Джо по време на клинчовете също като териер, сграбчил плъх, напъваше се, бореше се да освободи ръцете и тялото си а в това време Джо спокойно го държеше и не го пускаше. Съдията изпълняваше задачата си смело и безпристрастно и непрекъснато ги разделяше. Пот се стичаше по лицето му. Той влагаше цялата си сила, за да раздели двете вкопчени тела, но щом ги разделеше, Джо пак влизаше невредим в клинч и цялата работа трябваше да се повтори отново. Напразно освободеният Понта опитваше да избегне обхващащите го ръце и увиващото се около него тяло. А не можеше да стои настрана — трябваше да се приближи, за да нанесе удар — и всеки път Джо го подмамваше и сграбчваше в обятията си.
Дженъвийв, свита в малката съблекалня, не откъсваше очи от шпионката; и тя се чувствуваше измамена. В тази борба, която й се струваше борба на живот и смърт, тя бе заинтересована страна — та нали един от противниците беше нейният Джо! И ето — на публиката всичко й бе ясно, а на нея — не. Играта не се бе разбулила пред нея. Дженъвийв не можеше да долови нейния загадъчен чар, който сега й се струваше още по-загадъчен. Не разбираше къде се крие нейната мощ. Каква наслада можеше да намира Джо в това грубо гърчене и напрягане на телата, в тези свирепи схватки и още по-свирепи удари, причиняващи ужасна болка? Несъмнено тя, Дженъвийв, му предлагаше много повече — отдих, доволство и тиха, спокойна радост. Залогът, който тя даваше за сърцето и душата му, беше много по-възвишен и щедър от залога на Играта; и все пак Джо се забавляваше и с двете — държеше нея в прегръдките си, но обръщаше глава, заслушан в зова на другата, изкусителката, сирената, чието обаяние тя не можеше да разбере.