Гонгът удари., Рундът завърши точно когато излизаха от клинч в ъгъла на Понта. Бледоликият млад секундант се провря през въжетата още с първия звук. Той грабна Джо, повдигна го и на ръце тичешком го пренесе до неговия ъгъл. Секундантите започнаха трескава работа — разтриваха му нозете, пляскаха го по корема, разтягаха с пръсти шортите му, за да диша по-свободно. За първи път Дженъвийв виждаше как човек диша с корема си; коремните мускули се вдигаха и спущаха много повече отколкото гърдите й, когато тичаше да догони някой трамвай. Остра миризма раздразни ноздрите й — тя лъхаше от напоената с амоняк гъба, от която Джо вдъхваше възбуждащи пари, за да се избистри мозъкът му. Той изплаква устата и гърлото си.. изстисква малко от разрязания лимон, а в това време, пешкирите бясно се вееха пред него и пълнеха дробовете му с кислород, който щеше да пречисти силно биещата му кръв и да я освежи за предстоящата схватка. Бършеха разгорещеното му тяло с мокри гъби, обливаха го с вода, а няколко бутилки изляха направо върху главата му.
ГЛАВА VI
Гонгът за шестия рунд удари и двамата противници с лъснали от водата тела тръгнаха един срещу друг. Понта като хала премина две трети от ринга — гореше от желание по-скоро да се нахвърли върху противника си, преди той напълно да се е съвзел. Но Джо бе издържал изпитанието. Отново беше силен и ставаше все по-силен. Той отби няколко злобни нападения, а след това му нанесе такъв удар, че Понта, олюлявайки се, отстъпи назад. Джо понечи да го последва, но разумно се въздържа и само отбиваше ударите и се закриваше от урагана, който сам бе предизвикал.
Боят се водеше както в началото: Джо се защищаваше, а Понта нападаше. Ала Понта не беше вече тъй сигурен в себе си, не се чувствуваше господар на положението. Всеки момент, през най-свирепите му атаки, противникът можеше да замахне и да го удари. Джо пестеше силите си — на десет удара на Понта отвръщаше с един, но този удар почти винаги попадаше в целта. Понта беше по-силен от Джо в нападенията, но все пак не успяваше да го надвие, а ловките като на тигър удари на Джо го грозяха непрекъснато и му показваха ясно, че има опасен противник. Той не можеше вече да развихря разрушителната си сила, както правеше в първите си нападения.
Борбата бе почнала да взема друг обрат. Публиката бързо схвана промяната; дори и Дженъвийв я забеляза в началото на деветия рунд. Джо нападаше. Влезеха ли в клинч, не Понта, а Джо замахваше надолу с юмрук към кръста на противника и изнасяше страшния удар в бъбреците. Той удряше само веднъж при всеки клинч, не пропусна нито един клинч и удряше с цялата си сила. А когато не бяха в клинч, нанасяше ту ъпъркът в корема на Понта, ту кроше в челюстта му, ту дълъг прав удар.
Но при най-малък признак на наближаващ ураган Джо отскачаше леко встрани и се закриваше.
Така изминаха още два рунда, три рунда, но силите на Понта, макар и видимо намалели, не го напускаха толкова бързо. Задачата на Джо беше да изтощи тази сила не с един удар, не с десет, но удар след удар… удари без край, докато тази огромна сила бъде изтръгната от тялото на противника. Джо не му даваше да си отдъхне, преследваше го упорито стъпка по стъпка и постоянно се чуваше „туптуптуп“ от неговия напредващ ляв крак по твърдия брезент. После внезапно нападение с тигърски скок, удар или поредица удари, бърз скок назад и отново левият крак почваше да тупа по брезента в настъпление. Минеше ли Понта в свирепа атака, Джо благоразумно се закриваше само за да се запази, а после левият му крак пак почваше своето „туп ууптуп“ в упорито преследване на противника.
Понта постепенно отслабваше. За зрителите краят беше предрешен.
— Браво, Джо! — шумно изказваха те възхищението и обичта си.
— Срамота е да вземеш пари! — подиграваха се те. — Защо не го изядеш, Понта? Хайде, изяж го!
През едноминутните почивки секундантите на Понта работеха над него с двойно по-голямо усърдие. Тяхната твърда увереност в неговата огромна сила и жизненост беше напълно разколебана. Дженъвийв наблюдаваше трескавите им усилия и слушаше как бледоликият секундант предупреждава Джо.