— Не бързай — съветваше го той, — в ръцете ти е, но не бързай. Виждал съм го аз него на ринга. Може да нанесе удар дори когато съдията се готви да каже: „Десет!“ Виждал съм го повален — ще речеш, истински нокаут, а пак продължава да се бие. Мики Саливън хубаво го беше наредил: нокдаун след нокдаун, щом се надигне — нокдаун — шест пъти, но след това се откри. Понта го улучи в челюстта и две минути след туй Мики отвори очи и попита какво е станало. Внимавай, пази се от него. Да не вземеш да се увлечеш и да се откриеш, та да ти фрасне някой неочакван удар — внимавай. Заложил съм за тебе, но не смятам, че парите са в джоба ми, докато не свърши броенето.
Обливаха Понта с вода. Когато гонгът удари,
един от секундантите изля над главата му цяла бутилка. Понта тръгна към центъра на ринга, а секундантът го последва няколко крачки, като продължаваше да излива водата от бутилката. Съдията му извика, той се затича и както бягаше, изпусна бутилката на ринга. Тя се търколи няколко пъти, водата почна да се разлива по брезента, съдията бързо ритна шишето и го запрати зад въжетата.
През изминалите рундове Дженъвийв ни веднъж не видя онзи израз на лицето на Джо, израза на борец, който бе видяла тази сутрин в универсалния магазин, когато й говореше за Играта. Понякога лицето му беше съвсем момчешко, друг път, когато Понта му нанасяше жестоки удари, то беше бледо и сиво, а по-късно, по време на страшните изпитания, когато отчаяно се вкопчваше в противника и го държеше в клинч, ставаше умислено и тъжно. Едва сега, когато бе вън от опасност и сам нападаше, той пак придоби израза на борец. Тя го видя и потрепера. В този миг Джо беше тъй далече от нея! Бе си въобразявала, че го познава цял-целеничък и че го държи напълно в своята власт, но този Джо тя не познаваше — това стоманено лице, тези стоманени уста, тези стоманени очи, които искряха със стоманен блясък. Стори й се, че това е безстрастното лице на ангела на отмъщението, белязано от божия промисъл.
Понта се опита да се впусне пак в бясно нападение както в началото, но един удар по устата го спря. Неумолим, настойчив, застрашителен, Джо го преследваше, без да му даде ни секунда покой. Тринадесетият рунд завърши с нападение в ъгъла на Понта. Той се опита да се отбранява, но юмрукът на Джо го свали на колене, съдията почна да брои — на деветата секунда Понта се изправи и се опита да влезе в спасителен клинч, но Джо го посрещна с четири страшни удара в корема и когато гонгът удари, Понта падна задъхан в ръцете на своите секунданти.
Джо пробягна през ринга до своя ъгъл.
— Сега вече ще го свърша — каза той на секунданта си.
— Хубаво го нареди този път — отговори секунданта. — Сега нищо не може да ти попречи освен някой неочакван удар — трябва да внимаваш.
Джо се наклони напред, сбрал крака като бегач, готов да полети, щом чуе сигнала. Той чакаше гонга да удари и щом го чу, втурна се напред, прекоси ринга и свари Понта точно когато ставаше от стола, още обкръжен от своите секунданти. И там сред секундантите повали Понта с десен удар. Едва що се бе надигнал всред бъркотията от кофи, столове и секунданти, Джо отново го повали на земята, И трети път го повали, преди Понта да успее да излезе от ъгъла си.
Джо се бе превърнал най-после в ураган. Дженъвийв си спомни думите му: „Само гледай. Ще разбереш кога съм минал в настъпление.“ И публиката разбра. Всички скочиха на крака, гласовете се сляха в общ, свиреп рев — рева на кръвожадната тълпа. „Сигурно така вият вълците“ — помисли си Дженъвийв. Уверена в победата на своя любим, тя намери място в сърцето си и за жал към Понта.
Напразно Понта се опитваше да се защити, да блокира, да се закрие, да се изплъзне, да се спаси поне за миг в клинч. Но не му бе даден ви миг пощада. Нокдаун след нокдаун бе неговата участ. Биваше повалян върху брезента ту по гръб, ту на една страна, получаваше удари и по време на клинч, и когато се откопчваха един от друг — постоянни, разтърсващи удари, които замъгляваха мозъка и изтощаваха силата на мускулите му. Юмрукът на противника го притискаше в ъглите и го прогонваше оттам, запращаше го върху въжетата, караше го да отскача, но някой нов удар отново го хвърляше върху тях. Той размахваше ръце във въздуха, като сипеше свирепи удари в празното пространство. Нищо човешко не остана в него; напълно се преобрази в звяр — ревеше, беснееше, загиваше. Бе съборен на колене, отказа да се предаде и преди десетата секунда, олюлявайки се, пак се надигна на крака, но юмрукът на Джо отново го посрещна и го запрати назад върху въжетата. Пребит и измъчен, запъхтян, с изцъклени очи, едва стоящ на крака, дишащ трескаво и хрипливо, жалък и героичен, решен да води борбата докрай, Понта се мяташе из ринга под натиска на противника, но все пак се опитваше да го удря. И точно тогава Джо се подхлъзна на мокрия брезент. Плувналите във влага очи на Понта видяха и прецениха щастливата случайност. Той събра всичките си напускащи го сили за светкавичен .неочакван удар. В секундата, когато Джо се подхлъзна, Понта го улучи точно по брадата. Джо политна и се просна възнак. Дженъвийв забеляза как мускулите му се отпуснаха още преди да падне и чу как главата му тупна в брезента.