Оглушителните викове на тълпата замряха изведнъж. Наведен над неподвижното тяло, съдията броеше секундите. Понта залитна и се свлече на колене. Той с мъка се повдигна и олюлявайки се назад-напред, хвърли към зрителите злобен, унищожителен поглед. Краката му трепереха, коленете му се подгъваха, той едва дишаше, мъчително, хрипливо. Залитна назад, но не падна само защото слепешком се вкопчи о въжетата. Увисна там изнемощял, превит, отпуснал цялото си тяло, навел глава върху гърдите, докато реферът отброи фаталната десета секунда и посочи към него в знак, че е победил.
Никой не изръкопляска и той като змия пропълзя през въжетата и падна в ръцете на секундантите си. Те му помогнаха да слезе от ринга и като го подкрепяха, го поведоха надолу по пътеката между тълпата. Джо продължаваше да лежи там, дето бе паднал. Секундантите му го отнесоха в неговия ъгъл и го положиха на стола. Любопитни зрители започнаха да се катерят на ринга,, но полицаите, които бяха вече там, грубо ги отстраняваха.
Дженъвийв наблюдаваше през шпионката. Тя не беше много разтревожена. Любимият й бе победен. За него това беше разочарование и тя му съчувствуваше, но нищо повече. Отчасти тя дори беше доволна — Играта му бе изневерила и сега тя бе по-уверена, че той й принадлежи. Джо й бе разказвал различни случаи на нокаут — често боксьорите не се съвземали веднага. Тя се разтревожи истински чак когато чу секундантите да викат за лекар.
Те прехвърлиха неподвижното му тяло през въжетата и Дженъвийв не можеше вече да го вижда през шпионката. След това вратата на нейната стаичка се отвори и няколко мъже влязоха вътре. Носеха Джо. Положиха го върху прашния под, а главата му — върху коляното на един от секундантите. Никой не изглеждаше учуден от присъствието на Дженъвийв. Тя се приближи и коленичи до него. Очите му бяха склопени, а устните — леко разтворени. Влажната му коса бе слепнала на прави кичури около лицето. Тя повдигна едната му ръка — беше тъй тежка и безжизнена, че Дженъвийв се уплаши. Погледна бързо секундантите и другите мъже — по лицата на всички се четеше страх. Само един не изглеждаше изплашен и сипеше полугласно страхотни ругатни. Изведнъж забеляза Силвърстайн; стоеше съвсем близо до нея. Той също изглеждаше уплашен; ласкаво сложи ръка върху рамото й и съчувствено го стисна.
Това съчувствие й се стори страшно. Главата й
— почна да се замайва. Друг някой влезе в стаята, сториха му път. Човекът мина напред и раздразнено извика: „Излезте навън! Освободете стаята!“ Някои от мъжете мълчаливо се подчиниха.
— А ти кой си? — рязко запита той Дженъвийв. — Дявол да го вземе, та това е момиче!
— Нищо, оставете — тя е негова годеница — обади се един младеж. Дженъвийв го позна — той я бе довел тук.
— А ти? — сопнато се обърна новодошлият към Силвърстайн.
— Аз съм с нея — грубо отговори Силвърстайн.
— Тя работи при него — обясни младежът. — Оставете, не се тревожете.
Новодошлият измърмори нещо, коленичи до Джо, опипа влажната глава, пак измърмори и се изправи. — Този случай не е за мене — каза той, — повикайте болничната кола.
Това, което се случи по-нататък, беше за Дженъвийв като кошмарен сън. Навярно бе загубила съзнание — не си спомняше, — иначе нямаше защо Силвърстайн да я обгръща с едната си ръка и да я подкрепя. Лицата на всички й се виждаха неясни, недействителни. Откъслечни разговори стигнаха до ушите й. Младежът, който я бе довел тук, каза нещо за репортьори…
— Ще пишат името ти във вестниците — чу сякаш много отдалече гласа на Силвърстайн и почувствува, че тя самата поклаща отрицателно глава.
Появиха се нови лица и видя, че изнасят Джо с брезентова носилка. Силвърстайн закопча дългия й балтон и вдигна яката, която закри лицето й. Усети нощния въздух по бузите си, погледна нагоре и видя ясните, студени звезди. Седна в претъпканата кола. Силвърстайн беше до нея. И Джо беше там; той лежеше на носилката, голото му тяло беше покрито с одеяла. Един човек в синя униформа й говореше мило, но тя не разбираше какво й казва. Конски копита тропаха и тя се клатушкаше някъде в нощта.