После — светлини, гласове и мирис на йодоформ. Това трябва да е болницата — помисли тя, — ето операционната маса, ето там лекарите. Те преглеждаха Джо. Един от тях, черноок, с черна брада, навярно чужденец, се изправи, след като дълго бе стоял наведен над масата.
— Никога не съм срещал подобен случай — каза той на другия до него, — цялата задна част на черепа…
Устните й бяха сухи и горяха, нетърпима болка свиваше гърлото й. Но защо не плачеше? Трябваше да заплаче, чувствуваше, че тогава няма да й е тъй тежко. Лоти беше там, (имаше промяна в страшния сън), стоеше от другата страна на малкото тясно легло и плачеше. Някой говореше нещо за кома, завършваща със смърт. Не беше лекарят, който приличаше я а чужденец, а някой друг. Имаше ли значение кой беше? А колко ли е часът? И сякаш като отговор видя през прозореца слабата бледа светлина на зората.
— Днес щеше да е нашата сватба — каза тя на Лоти.
— Мълчи, мълчи! — изхлипа сестра му от другата страна на леглото и като закри лицето си, отново заплака.
И така, край на всичко — на килимите и мебелите, на малката къщичка, която бяха наели; край на срещите и разходките в чудните звездни нощи, на всеотдайната им любов и на щастието да любиш и да бъдеш любим. Тя бе потресена от ужасната същност на Играта, която не можа да разбере, Играта и нейните зли шеги, опасните й прищевки, силата, с която сграбчваше мъжките души и караше кръвта пламенно да закипи. Пред тази съперница жената изглеждаше жалка, безсилна да запълни, да осмисли изцяло живота на мъжа, а оставаше само негово забавление, негова играчка; на жената той отдаваше своята нежност и грижи, своите моментни настроения и пориви, а на Играта — своите дни
и нощи на борба, плода на ръцете и ума си, най-упоритата си работа и най-безумните си усилия, напрежението, устремът на цялото си същество — на Играта той поднасяше най-съкровените си мечти. Силвърстайн й помогна да стане. Все още зашеметена от страшния сън, тя сляпо се покоряваше. Той я хвана за лакътя и поведе към вратата.
— О, защо не го целунеш? — извика Лоти. Тъмните й, пълни с мъка очи горяха.
Дженъвийв послушно се наведе над безжизнения труп и притисна устните си в още топлите му устни. Вратата се отвори и тя мина в другата стая. Там чакаше мисис Силвърстайн. Сърдитите й очи светнаха гневно, щом зърна мъжките дрехи на Дженъвийв.
Силвърстайн погледна умолително съпругата си, но тя избухна неудържимо:
— Какво ти казвах аз, а? Какво ти казвах? А тя — не! Реши да се люби с побойник и туйто! Сега ще ти пишат името във всички вестници; ще пишат, че си била с мъжки дрехи на боксов мач! Ах ти, безсрамнице, негоднице недна! Ти…
Но гласът й се задави, сълзи бликнаха от очите й; протегнала тлъстите си ръце, тромава, смешна, но изпълнена със свята майчинска любов, тя се заклати към мълчаливата девойка и я притисна до гърдите си. Задъхано, неясно бъбреше някакви ласкави думи и като се олюляваше назад-напред, галеше с дебелата си ръка рамото на Дженъвийв.