— Навярно сте помислили, че вече няма да се върна, Джо? — запита завеждащият отдела, чиито строги бакенбарди на бяло-розовото му лице съвсем не съответствуваха на малките весели очи.
— Сега да видим… Хм, да, говорехме за тия килими — оживено продължи той. — А това десенче тук — направено с вкус, хваща ви окото, нали? Да, да, разбирам ги аз тия работи. Когато се обзавеждах, получавах само четиринайсет долара на седмица. Но в малкото гнездо всичко трябва да е от хубаво по-хубаво, нали? Разбира се, знам аз… Струва само седем цента повече, но скъпото винаги излиза по-евтино, уверявам ви. Ще ви кажа какво мога да направя, Джо — каза той в порив на великодушие и доверително понижи глас. — За друг не бих го направил, но за вас ще отстъпя пет цента. Само че… — тук гласът му стана внушително сериозен, — само че не трябва в никакъв случай да казвате колко сте платили за него.
— Ще ви бъде доставен вкъщи, добре обшит и опакован, това, разбира се, влиза в цената — добави той, след като Джо и Дженъвийв се посъветваха и му съобщиха решението си.
— А малкото гнездо, а? — запита той. — Кога ще разперите крила, за да полетите? Утре! Толкова скоро? Прекрасно! Прекрасно! — За миг той възторжено вдигна очи, а след това пак им се усмихна бащински.
Джо беше отговорил доста сдържано, а Дженъвийв леко се бе изчервила; и двамата чувствуваха, че този разговор не е съвсем уместен. И не само защото засягаше интимни, свети за тях неща, но и защото това, което би могло да се нарече престорена срамежливост у средното съсловие, у тях беше искрена скромност и сдържаност, срещана у някои хора от работническата класа, стремящи се към чист и нравствен живот.
Мистър Клаузън ги придружи до асансьора усмихнат, благосклонен и благодетелен, а всички служители обърнаха глави и проследиха отдалечаващата се фигура на Джо.
— Ами довечера, Джо? — запита загрижено мистър Клаузън, докато чакаха асансьора. — Как се чувствуваш? Ще го натупаш ли, а?
— Разбира се — отговори Джо. — Никога през живота си не съм се чувствувал по-добре.
— Добре се чувствуваш, а? Отлично? Отлично! Аз, знаеш ли, си помислих, все пак… Ха, ха! Нали сте пред сватба и тъй нататък… помислих да не би да си, ей тъй, мъничко не съвсем в ред, нервите, знаеш, малко поразхлабени, а? Знам аз какво значи да се жениш. Но ти си добре, нали? Разбира се, разбира се, няма защо човек да те пита. Ха! Ха! Хайде, на добър час, моето момче! Знам, че ще спечелиш. Не съм се и съмнявал, разбира се, разбира се.
— Довиждане, мис Причърд — обърна се той към Дженъвийв и галантно й помогна да влезе в асансьора. — Надявам се, че често ще ни навестявате. Ще бъдем особено щастливи, да, да, уверявам ви.
— Всички ти викат „Джо“ — каза му тя с укор, когато асансьорът се понесе надолу. — Защо не те наричат „мистър Флеминг“? Мисля, че така е редно.
Но той гледаше замислено към момчето от асансьора и сякаш не я чу.
— Какво ти е, Джо? — запита тя с оная нежност, чието силно въздействие върху него й беше добре известно.
— О, нищо — отвърна той. — Само си мислех… иска ми се…
— Иска ти се… Какво? — гласът й бе самата съблазън, а на погледа й не би могъл да устои и някой по-твърд и от него; но той упорито гледаше .встрани.
После, като я погледна нарочно право в очите, каза:
— Искам да ме видиш само веднъж на ринга.
Тя потръпна от отвращение и лицето му се помрачи. В миг й стана ясно, че съперницата пак се беше изпречила помежду им, за да го отнесе надалеч.
— Аз… аз бих дошла с удоволствие — бързо, но с усилие каза тя, като се стремеше да прояви онова съчувствие, с което жените сломяват и най-силните мъже и ги карат да склонят глава на техните гърди.
— Наистина ли?
Той отново впи поглед в очите й. Тя разбра, че той го желае. Стори й се, че иска да провери силата на нейната любов.
— Ще бъда тъй горд, както никога досега — каза той просто.
Може би това!бе любовен страх или желание да не му откаже търсеното съчувствие; може би искаше да постъпи мъдро — да види Играта право в лицето; или пък беше мощен зов към приключение, който проехтя през тесния предел на еднообразния й живот, — но в нея се надигна неподозирана смелост и тя му отговори също тъй просто:
— Ще дойда.
— Не мислех, че ще се съгласиш, иначе нямаше да настоявам — призна той, когато излязоха от магазина и тръгнаха по тротоара.
— Нима не мога да дойда? — тревожно запита тя, като се боеше да не би решителността й да отслабне.
— О, мога да го наредя; но не мислех, че ще се съгласиш. Не мислех, че ще се съгласиш — повтори той, все още смаян, докато й помагаше да се качи в трамвая и бъркаше в джоба си, за да плати билетите.