Адам Синовец
Играта
Зад стените на бункера очевидно вече се развиделяваше. Пламтящите червени цифри на часовника над мониторите показваха 3.58. Всяко мигване на циферблата отнемаше по една секунда от оставащите сто и двадесет. Оставаха вече сто и петнадесет, сто и четиринадесет, сто и тринадесет…
Суил се прозя широко и неловко почеса врата си с цялата си лява длан. Пръстите на дясната ръка както обикновено лежаха на разстояние два сантиметра от бутона за обща тревога, както беше по указанието. Те стояха неподвижно в това положение вече почти два часа. Скоро щеше да дойде Кобрински и да застъпи своята смяна от нощното дежурство. Тогава дясната му ръка ще отпочине. Ще може да я пораздвижи.
Осемдесет и две, осемдесет и една, осемдесет. През цялата смяна екраните се държаха спокойно, не преливаха в ярки цветове, не се размазваха контурите, не светеха заплашителни точки и чертички. Небето над огромните пространства на държавата беше ясно. Тъмносиният космос, изпъстрен от песъчинките на познати звезди, не заплашваше с нахлуване на вражески ракети.
Четиридесет и четири, четиридесет и три, четиридесет и две. Суил вярваше, че онази страна, както и неговата собствена, няма да извършат глупост. Та нали никой няма да се реши да нападне пръв като знае, че в момента на излитането на ракети от едната страна незабавно ще се вдигнат във въздуха и ракетите от другата. И няма да има победител, дори няма да се стигне до сражение. Това ще бъде масово самоубийство.
Деветнайсет, осемнайсет, седемнайсет… Армията съществува, за да пази гражданите. И не трябва да се допусне тези граждани изведнъж да се досетят, че армията, която съществува благодарение на милионите събрани от данъци, благоденствува, лежи си по гръб, плювайки от време на време върху ръждясващото оръжие. Затова трябва да се изобразява активност. Заради собственото си успокоение и за спокойствието на командирите. Суил бе усвоил това отлично. И то отдавна.
Три, две, една… На вратата се появи Кобрински в омачкан комбинезон. Той ожесточено търкаше с длан дясното си око и не спираше да се прозява.
— Заповядайте в креслото, поручик! Съвсем ми изтръпна ръката — Суил се завъртя наляво заедно с креслото и с мъка се изправи. Тялото му сякаш бе натъпкано с олово, пръстите, както и предир лежаха на пулта за управление. По навик.
— Добре, добре. Сядам! Дяволска служба… — Кобрински се намести удобно и лекичко отмести ръката на Суил. — А на тебе сега ти е гот. Можеш да поспиш два часа. Пък аз отново ще се пуля към тези проклети звезди.
— Преди два часа хленчеше, че те принуждават да почиваш, когато ти се иска да поседиш още. На тебе ти дай само да мърмориш! — Суил тупна по рамото колегата си и закрачи към изхода.
— Разкарай се оттук, Флеш! Така и така ще те събудят преди да успееш да заспиш. Тогава ще запееш друга песен. В бара имаше нелошо кафе, бягай, може да не се е свършило още… — завърши Кобрински с вече по-топъл тон.
Кафето наистина не беше лошо. Суил отпиваше от него, седнал до масичката и кръстосал краката си върху съседното кресло. Почовърка с клечка зъбите си, обмисляйки с какво да запълни останалите седемдесет минути.
— Искате ли още една чашка, поручик Флеш? — кокетливо се усмихна барманката.
— Престани с това Флеш, Бес! Дотегнахте ми с глупавите си шеги… Стига толкова! И кафе не искам! — Суил с трясък отмести креслото и като ужилен се хвърли към изхода.
Не му се спеше. До следващото дежурство оставаше около час. Дали да не отиде да поиграе на автоматите? Това занимание най му допадаше. Поне по това време там няма никого. Никой няма да му виси над главата и да се възхищава от ловкостта му. Наистина играеше добре. Можеше дълго, без умора, стремително да натиска клавишите, отново и отново да побеждава електронните системи на автоматите. Оттук тръгна и прякорът му „Флеш“ — светкавица.
Автоматите, блестящи с цветовете си, настойчиво го канеха при себе си. Суил избра последния. Монтираха го само преди три дни и той още не познаваше добре възможностите му.
Суил пусна в процепа монета от десет цента и постави ръце върху манипулаторите. На екрана пламна цветна панорама на небето. В центъра пулсираше традиционният въпрос: „Готов ли сте?“ Той беше готов и натисна клавиша „Старт“.
От горната част на екрана се насочиха надолу трасиращи зелени ракети. Те се прицелваха в повърхността на Земята, която той трябваше да защитава. От трите земни бази едновременно Суил започна да изстрелва въображаеми антиракети. Кръстчето на мерника се мяташе като лудо по екрана между облаците от взривовете.
Първите пет програми, които ставаха все по-сложни, Суил преодоля без собствени загуби. От пояснителната табелка се виждаше, че автоматът има седем програми. Този път фонът на екрана стана розов. Суил бързо избърса запотената си лява длан в крачола и я върна върху регулатора на мерника. Неочаквано автоматът глухо забръмча и изображението на монитора започна да примигва. Екранът стана тъмносин, образите станаха обемни. Суил никога до сега не беше виждал такова нещо.