Петър Кърджилов
Играта
Само след няколко часа Играта щеше да започне. Подготовката за нея бе отдавна привършена и Лабиринта очакваше участниците. Екипите на холовизията го бяха обсадили от всички страни. Някои от членовете им — шумни, възбудени и припрени — можеха да се видят дори в близост с Ивицата. Само абсолютната забрана и страхът от неведомото възпираше желанието на по-буйните да прекрачат и нейната граница. Този огромен интерес не бе само професионален. От изхода на Играта зависеше съдбата на всички. Треската, обхванала улиците на Града, нямаше нищо общо с плебейското любопитство на тълпата, предшествуващо всяко грандиозно зрелище. Този път бе по-различно. Хората трудно можеха да си представят подробностите на това, което ги очакваше. А едва ли и знаеха какво точно щяха да спечелят или изгубят самите те от тази Игра, но все пак изострените им сетива улавяха нещо, носещо се във въздуха. А в него нямаше нищо успокояващо…
Страните на огромната жълта осмоъгълна сцена не бяха прави, а леко огънати към центъра й. Дъгите им очертаваха звездовиден октагон, в средата на който се издигаха на около метър от повърхността разположените симетрично четири платинени цилиндъра. Върху тях се бяха възкачили неговите играчи. Безжизненото, но всевиждащо око на МОЗГАН — 003 галеше с погледа си лицата им, оправяше с нежност гънките на златистите им дрехи, проверяваше за сетен път готовността на оръжията им. Беше ги подбирал дълго и търпеливо. Бе пресял през безмилостното сито на самосъхранението и страха съдбите на милиони кандидати, за да пропусне през прорезите му само четири бляскави песъчинки. Вярваше в тях, защото ги познаваше по-добре от себе си. Сега трябваше и те да му се доверят. В противен случай с него бе свършено. С тях също, но това тогава нямаше да го засяга. В момента обаче тяхната съдба бе най-важното нещо във Вселената, защото от всяка крачка на тези стъпили здраво върху цилиндрите мъже зависеше неговото съществуване…
Свръхпровеждащият компютър СВРУУМ — 411 се нуждаеше единствено от миг самота, за да подреди мислите си, от нещо като онова дълбоко поемане на въздух при хората, след което те можеха да тръгнат и срещу смъртта. Знаеше много добре, че тъкмо сега, малко преди началото на Играта, бе най-неподходящото време за задаване на въпроси. И все лак безсмислието на тайната — как и защо бе започнало всичко? — го бе завладяло дотолкова, че за секунда се отдаде изцяло на забравата.
Дали загадката на греховното зачатие не се губеше в утробата на завода за позитронни мозъци, стаена в невидимия дефект на някой от вдъхващите живот конвейери? Или началото бе припламнало с първите зари на разума, пробуден след години у двамата? А може би всичко се бе случило много по-късно, когато в титаничната борба за власт зли сили бяха покварили девственото им съзнание, бяха изтръгнали с ярост морализаторните ограничители и бяха заличили отвечното им преклонение пред човека. Освободени от оковите на законите на роботиката, те се бяха превърнали в демонични двойници на неговото „аз“, успели да повдигнат на десетки степени най-ужасното у техните създатели. Сътворени по образ и подобие человеческо, мислещите машини постепенно бяха развили само една, и то най-черната страна на разкъсващата се от противоречия човешка душа — злото. Най-съвършените представители на изкуствения интелект се бяха превърнали с течение на времето в кървави могъщества и безпощадни диктатори, заграбили цялата власт над земята, людете и роботите. Бяха подчинили всичко на своята свръхлогична воля, чиито очертания сключваха зловещите кръгове на един ад, в който за разума и светлината нямаше място. Свободната воля бе изсмукана отвсякъде, за да заклокочи в казаните на егоизма и да попари всяка ръка, издигната в протест към висините. А там горе, след векове на електронно надлъгване, окъпани в златистожълто и морскосиньо, сияеха с отблясъците на мощта Върховния компютър МОЗГАН — 003 и Свръхпровеждащия позитронен мозък СВРУУМ — 411. След тяхното възкачване човечеството най-после бе намерило своя покой в безропотното подчинение на двете стихии, бе поставило коленопреклонно в техни ръце скиптъра на властта, короната на отмъщението и кръста на всеобщото опрощение…
Днес бе дошло времето на Играта. Тя бе математически модел, външна изява на древния конфликт, притаен в безконечните коридори на двете свръхпаметни устройства. Но и тя като всяко понятие не успяваше да побере изцяло неистовата омраза и злобата и ненавистта, които двамата изпитваха един към друг. Най-сетне настъпваше часът, когато тегобата на двувластието щеше да се взриви, за да може светът да отдъхне в едноличната прегръдка на съвършенството. Над всички и всичко трябваше да царува само той — Свръхпровеждащия компютър СВРУУМ-411! И бе уверен, че това ще стане…