СВРУУМ –411 мислеше усилено. Призна си, че не бе очаквал подобен ход. Докато Върховния компютър явно отдавна бе разработил варианта. Противникът бе опасал като коледна елха небостъргача с мини, за да го превърне в смъртоносен капан. Е, МОЗГАН бе пожертвувал своя принц, както навремето самият той прежали баща му, но го бе оставил с.половин отбор. Ако този нежизнерадостен за СВРУУМ процент се запазеше… Трябваше му малко време, за да дообмисли нещата. На още отсега Свръхпровеждащия знаеше едно — налагаше се да смени стратегията!
МОЗГАН — 003 бе доволен — толкова, колкото можеше да си позволи един Върховен компютър. Вярно — бе загубил Мох Федас, но момчето си бе обречено от началото на Играта. Принца бе свършил добре работата си на „предварителен спускач“. Чрез него МОЗГАН бе опипал почвата около врага… А тя винаги се бе славела като тресавищно несигурна, готова да глътне всеки наивник. Но той не беше такъв, защото не можеше да си го позволи… Чрез Мох бе очистил вече двама от противниковия отбор. Това беше добре! Много добре! Но тепърва предстоеше най-трудното. Свръхпровеждащия сигурно обмисляше вероломното си отмъщение. Оставаха му само двама, но много опасни играчи… Кога щеше да ги вкара в Играта обаче, зависеше от Жребия…
А той като че ли се бе заинатил и вече няколко пъти поред не позволяваше нито на единия, нито на другия да изпитат сладостната позитронна тръпка от поредното включване в Играта. Като всеки Жребий, и този бе капризен, лекомислен и непостоянен, но не и прекалено търпелив… Палавостта взе да му омръзна и много скоро зарът замря…
— Шест! Най-после шест! — обяви председателствуващият. — Върховний МОЗГАН, отново е ваш ред.
— В Играта влиза моят състезател номер две — отговори МОЗГАН. — Името му е Ахиду Бел.
Като дете беше болнав, сетне израсна висок и слаб, рано сложи очила. Момчетата от класовете, през които премина с безразличие, не само се подиграваха с него, но и го побийваха. Изливаха злобата си върху му с онова нарастващо и заразяващо настървение, което прощаваме само на собствените си деца, гузно оправдавайки го с невинността на младостта. Свикна да страни от другите, затвори се в себе си. Стана недоверчив, премерваше всяка своя дума. Инак беше умен, бързо схващаше и се ориентираше в нещата. Родителите му се изненадаха, когато Върховния компютър го призова в школата за галактично разузнаване. Там той за първи път усети силата на общността. Поизправи снагата си, заякна, а и самочувствието му затрептя в самодоволни трели, особено когато беше в група. След това тръгна нагоре по стълбицата: оперативен координатор на Вега, втори инспектор в поселенията на астероидния пояс край Касиопея, шеф на охраняващите субсветлинния транспорт, доставящ на Земята добива от диамантените рудници на Сигма… Раменете му натежаха от знаците на властта, заплатата му се закръгли като тирианец преди пъпкуване. Това, разбира се, го промени. Но не много. Остана му навикът да се оглежда наоколо, да изслушва недоверчиво всеки и да премята около минута в устата си думите, преди да ги изплюе. Дори когато трябваше да каже само, че предпочита розовия крем пред синия.
Разпореждането за прехвърлянето му на Земята го настигна в полет към Орион, където местните жители, ярки представители на кристално-силикатния разум, горяха от желание да възстановят първичната си органична структура. Стремлението им бе толкова силно, че се налагаше да бъдат взети някои ограничителни мерки. Те бяха насочени преди всичко към незначителен брой подстрекатели, които въпреки спонтанността на-събратята си твърдяха, че орионците винаги са си били мислеща форма от нежива материя…
С подписването на заповедта МОЗГАН му бе гласувал най-висшето доверие, известно досега в границите на изследваната Вселена — честта да поеме неговата лична охрана. Отначало-новата служба развихри у Ахиду Бел желанието да властвува. Постепенно то изтля, за да го замени състояние, което можеше да се нарече „интелектуален комплекс“. Не бе артистичен по природа, а много искаше да бъде. Опита се да свири, да пише, да рецитира, но нищо не излезе от това. Беше му по-лесно да приема и издава заповеди, да отдава чест. Задоволи се само с вечерните четения на свои стихове пред единствено преданото му същество — триглавата Гама, пухкаво млекопитаещо, което бе донесъл за спомен от звездните си пътешествия.