Ахиду Бел беше полицай и въпреки болните си амбиции не разбираше от изкуство. Срещу Вал Денко той можеше да се окаже безпомощен, а и на МОЗГАН все му се искаше да го пусне да пошета из Ивицата. Там щеше да му бъде най-полезен — сред клопките и засадите, сред изненадите и опасностите. Срещу актьора трябваше да извади подходящо оръжие. Още повече че СВРУУМ по всяка вероятност имаше намерение да използува способностите му в Лабиринта, за да поддържа напрежението. Свръхпровеждащия обичаше ударите в гърба.
Точно за такива случаи Върховния компютър бе подготвил третия си човек…
— Прекратявам правото си на почивка — каза уверено МОЗГАН. — Смятам, че уважаемата Комисия по Жребия няма да има нищо против, ако в Играта започне своето участие Антонио Яфодо…
Преди време бе чел в „Книгата за вселенските рекорди“, че за най-дълголетни представители на разумна цивилизация се смятат засега тирианските андули. Най-голямата автентично регистрирана възраст беше тази на един мъжки екземпляр, живял на Андула III точно 3586 земни години. Но дори възрастта на този феномен на звездното царство не би му стигнала, за да излежи всичките присъди, които уважаемите съдилища от Пръстена бяха благоволили да издадат срещу него. Не можеше да се оплаче от липсата на пропилени върху затворническия нар дни, но и не можеше да се каже, че бе досадил с присъствието си на надзирателите. И днес холообразът му бе в състояние да стресне с лъчезарната си усмивка някой новодошъл заселник, зърнал го да виси върху олющената стена на занемарен космодрум или в пълна с влечугоподобни гангстери кръчма. Беше ограбвал банки и междупланетни кораби, търгувал с оръжие и роботи, залагал силови капани, беше убивал. Бягал бе поне от двадесетина бронирани килии, преплувал бе реки от лава, сменил бе близо стотина имена. С тази бурна биография би станал известен автор, ако имаше възможност да пише, но> никога не му бе оставало време за подобно аристократично занимание. Затова пък знаеше да стреля, да тича, да скача и да се крие. Ако тръгнеше да брои раните си, май щеше да влезе в „Книгата за вселенските рекорди“, както онзи многолетен нехранимайко.
Момчетата от бранша го смятаха за приказно богат, но това бе легенда. Имаше едно интелигентно приятелче, останало завинаги на Силеза IV, разкъсано пред очите му от местните паяци, което обичаше да казва, че най-добрият начин да разрушиш един мит е да го материализираш. Много искаше да развенчае тъкмо по този начин мита за своето имане, но не му се удаваше. Бяха го пришили към Земята и сега малкото му „спестявания“ гниеха в тътнещата плът на няколко никому неизвестни планетки. Сигурно щяха да си лежат така с векове, ако на някой чуруликащ левак не му излезеше междувременно късметът.
Затова и прие предложението на Желязото, което се кълнеше в микропроцесорите си, че след свършване на Играта щяло да го пусне по живо по здраво. Единствената мисъл, която сега го глождеше, беше дали щеше да остане нещо от него, което да успее да се порадва на скътаното с толкова труд. Разбира се, Антонио Яфодо се бе подготвил да спаси колкото си може повече от скромното си, но все пак свое тяло…
Непредвидената пауза беше започнала да дотяга на Ахиду Бел. За сетен път бе огледал такъмите си, както наричаше арсенала от оръжия и хитроумни изобретения, на които цял живот бе разчитал. Проучи отново картата на Ивицата, макар да знаеше, че върши нещо безсмислено — всичко отдавна бе в главата му. Бездействието дотолкова му досади, че вече бе готов да престъпи заповедта на компютъра и да включи холовизора. Но все пак реши да запали една цигара. Излезе навън от таксито и започна бавно да се разхожда, като държеше под око площадчето. Не след дълго в тъмнината се очерта неясен силует. Светлините, идещи от магистралата „Норд-5“, източиха сянката и тя се опъна по диагонала на незастроеното пространство. Призрачното изваяние се приближаваше към него.
— Спокойно! — включи се най-сетне МОЗГАН. — Това е партньорът ти.
Магията от играта на светлината скоро престана да въздействува и загадъчното привидение се материализира най-прозаично в едно късо и тумбесто тяло. Крачетата, които ситнеха под него, не притежаваха никакъв особен финес, но говореха за пъргавина и сила. Главата също не бе отрязана от древногръцка статуя. Възголяма, положена върху сякаш сбит с чук врат, тя завършваше с масивна челюст, върху която като придошла река се разля сърдечна усмивка.