— Здрасти, мой човек! — каза веселата физиономия. В отговор Ахиду само вдигна глава и впери многодиоптровия си поглед в непознатия.
— Казвам се Антонио Яфодо — представи се набитият мъж, който сега, изправен до високия и сух Бел, не изглеждаше толкова нисък. — Но като за съкафезник, пардон, за партньор като тебе съм само Фодо. Желязото рече ли ти, че припкам насам?
Ахиду Бел изрази възторга си от срещата, като хвърли цигарата си на тротоара и с усърдна бавност я смачка. После влезе в аеротаксито. Това си беше част от играта. Не от оная, голямата, с която се развличаха на твърде висока цена само висшите изкуствени мозъци, а онзи малък безобиден театър, съпътствуващ от векове всяко човешко запознанство. Този път, разбира се, спектакълът бе гарниран с вродената недружелюбност на Бел и не на последно място с накърненото му себелюбие. Трудно му бе да допусне, че тоя с двусантиметровия врат ще му бъде равностоен партньор. Яфодо обаче нямаше вид на оскърбен. Тъкмо обратното — ловко се вмъкна в купето, плесна свойски Бел по коляното и жизнерадостно рече:
— Братче, знам, че си ченге, но ти прощавам. Ясно е — трябва да се яде. В тоя ужасен свят… Абе професия си е… Желязото изпя ли ти вече всичко за мен? Ами тогава да тръгваме!
И те тръгнаха, плъзгайки се на около два-три метра над земята, бавно и тихо, сякаш се страхуваха да не нарушат покоя на късния час. Лабиринтът беше пуст. В страничните улици властвуваше мракът, а той никога не е въодушевявал човешката природа, особено в случаи като този. Таксито като че ли душеше нещо, често намаляваше ход, завиваше, спираше, направлявано от волята и предпазливостта на МОЗГАН. Стана хладно. Напрежението лепнеше по стъклата и само човешкият дъх размразяваше неговата свиваща сърцата упоритост. Дори Антонио се смири. Но не за дълго. Скоро той сякаш се отърси от неприятното чувство на очакване и тайнственост, опъна се на седалката, която изпука под здравата му снага, и високо изрече:
— Ей, шефе, ти онемя ли бе? Не стига, че ме натъпка в тая теснотия, ами и една дума не щеш да ни кажеш.
Той се наведе напред, за да включи холовизора, и в този момент прозвуча гласът на МОЗГАН:
— Здравейте, момчета! Как е самочувствието? Аз съм с вас. Нещата се развиват много добре!
— Страхотно развитие! — прекъсна го Антонио. — Първо, ти хабер си нямаш къде е актьорчето, дето трябва да го освиткаме, второ, избра ми весела компания, и трето, държиш ме жаден от два часа… Слушай, шефе, не се бяхме разбрали така…
Най-изненадващо за пазителя на закона, компютърът не само че не направи дори забележка на бившия престъпник, но веднага след като го изслуша, съвсем учтиво каза:
— Абсолютно прав си, Антонио. Този Вал Денко наистина ми създава някои главоболия. Но не съм ви забравил дори за секунда. Ето, след завоя, какво виждаме вдясно?
— О, шефе, ти си готин! — възкликна Яфодо. — Не съм идвал в „Базата“ от години.
След минута двамата мъже си пробиваха път сред потната и пийнала плът на заведението. Добраха се до празно сепаре, по всяка вероятност предварително запазено от МОЗГАН. Скоро и келнерът щръкна до масата,
— Едно двойно, момче! — Антонио се чувствуваше като у дома си. — И по-бързо!
— Само сок — каза Ахиду и това бяха първите думи, произнесени от него пред Яфодо.
— Скиваш ли бе? — обърна се Фодо към келнера. — Що викаше преди малко, че ченгето е нямо. Я какво баритонче има…
Сервитьорът не познаваше Яфодо, но животът го бе сблъсквал с хиляди като него. Така че не се мота много, а хукна да изпълнява поръчката.
— Познават ме навсякъде — важно каза Антонио, като се изтегна на стола. Този жест явно му бе навик — лъжливо движение, което отвличаше вниманието на противника и позволяваше да се надникне за миг в очите му.
Ахиду Бел извади цигарите си и запали. След малко дотърча и сервитьорът с поръчаното. Антонио отпи и започна някаква страшна история, в която имаше много пари, появяваха се разни супермени като трикрили гардероби, които той непрекъснато биеше, а в почивките отскачаше до дългобедри хубавици, изгарящи от страст единствено по него. Фантастичният разказ, който явно при други случаи бе имал винаги голям успех, този път разстрои единствения си слушател. Бел бавно допи сока си и тихо каза:
— Не смятате ли, че тази вечер наговорихте достатъчно глупости? Не си ли давате сметка, че сте поел голяма отговорност, като сте се съгласил да участвувате в Играта? Или вече забравихте за нея?
— Охоо — зарадва се Антонио, — така те искам бе, момче. Сърцето ми се късаше, като се беше умълчал одеве. Само че ще те помоля да не ми досаждаш с професионалната си деформация — смени рязко той тона. — Като почнат да ми задават въпроси и ми се доспива. Ясно ли е?!