— Виждам, че плевелите на бунта, за чието изкореняване цял живот вярно съм бдял, са се пренесли и из покрайнините на Пръстена — отбеляза Бел. — Смятам след приключването на Играта да изготвя своя доклад и да оглавя, ако великият МОЗГАН разреши, една мащабна акция в това направление.
— Ама ти наистина ли мислиш, че, първо, Играта ще има край, второ, ще оцелееш изобщо, и, трето, ще има някой да се нуждае от мащабните ти акции? Ей, винаги съм знаел, че сте много тъпи, ама все съм си мислел, че и малко се преструвате. Сега разбирам, че горчиво съм се лъгал.
— Беше ми интересно да ви изслушам — каза хладно Ахиду Бел, — но смятам, че е време да тръгваме. Не искам да ви обиждам, но имам чувството, че монолозите ви са добре из-шлайфани в многобройни репетиции върху десетки килийни сцени.
С това той прекали. Яфодо бе суетен и чувствителен. Беше се и понапил, а това специфично състояние изостряше сетивата му до болезненост. Антонио извади от джоба на широкото си сако малка метална кутийка и я постави на масата. Погали я нежно с ръка и изсъска в лицето на полицая:
— Искаш ли да умреш веднага?
Бел не се изплаши толкова за себе си, колкото от това, че неразумно бе разярил партньора си. Не го хареса още в началото, по-сетнешният разговор също не го въодушеви, но въпреки това не забравяше, че Антонио бе избраник на Върховния компютър. Добър или лош, това решаваше само МОЗГАН и затова Ахиду се въздържаше от крайни оценки. Ето защо примирено въздъхна:
— Моля ви, нека платим и да тръгваме!
— Ще тръгна само аз! — каза тихо, но с много сила в гласа престъпникът. — Ти ще останеш тук с една от моите пчелички в мозъка…
— Стига шеги! — каза Бел и стана. — Сега пък за какви пчелички ми говорите?
— Ориански! — отговори Яфодо. — Ориански пчелички, от които няма отърване. Това е козът, с който мисля да цакам в мръсната ви Игра.
Внезапно в главите и на двамата зави сигналът за тревога. Бел с твърда стъпка премина през опустелия дансинг на заведението и се отправи към изхода. Антонио го последва е палав вървеж, който едно негово старо приятелче наричаше „оверлог“. Чувствуваше се ужасно изтрезнял и същевременно готов да опрости невежеството на едно глупаво ченге. Ръцете му обаче стискаха здраво малката кутийка. Пред „Базата“ ги чакаше скоростен граволет, боядисан в тъмнозелено.
В Играта бяха настъпили значителни промени. СВРУУМ — 411 се бе възползувал от поредния си максимален бал и бе вкарал в боя своя последен участник. И докато актьорът Вал Денко, потънал тайнствено в дебрите на Лабиринта, задържаше вниманието на Върховния МОЗГАН, четвъртият играч на СВРУУМ уверено напредваше към Ивицата. При това той бе специално подготвен за работа в нея. Всички надежди на Свръх-провеждащия компютър бяха съсредоточени върху него — протохератора от трети ранг Елиад Сафтан,
От преданото си служене в армията бе разбрал две неща — че ненавижда техниката и че е по-лесно да научиш тия, които мислят, да маршируват, отколкото тия, дето маршируват, да мислят. В началото, когато роботите бяха купчина пушечна тенекия, нямаше проблеми. Изпълняваха безропотно и най-тъпите заповеди и умираха с песен на уста. По-късно ги снабдиха с мозък и изведнъж те започнаха да му дават съвети. Оттогава ги намрази. Предпочиташе да командува банда каменояди (и го бе правил), отколкото елитна част от термисторни интелекти. Три успешни преврата бе извършил на населените отскоро планети оттатък Еридан, три пъти бе оглавявал свободни от машините човешки общества. Умееше да налага волята си над хората, да ги унижава и вдъхновява, когато трябваше. Затова пък се чувствуваше като ученик пред компютрите. Психиката им, ако изобщо имаха такава, му се струваше чужда като новооткрита галактика.