Елиад Сафтан бе развивал своите теории пред младите офицери, с които работеше, и с това само бе съкратил пътя до Земята и пенсията. Дълбоко вярваше, че бог е създал човека по свой образ и подобие, за да властвува над Вселената, а не да имитира своето величие върху несъвършени метални модели. За расата на владетелите имаше толкова много работа между звездите, толкова извънземни форми на мисълта чакаха здравите им десници, че бе истинско кощунство подобно разпиляване на силите. Бе разчитал винаги на себе си и никога не бе съжалявал за това. В най-добрия случай би накарал някой робот да му лъсне обувките, но и през ум не му минаваше да разработи с него нова тактика за торпедно-лазерна атака. Колегите му се полъгаха по първоначалните резултати, наистина много обнадеждаващи, но сгрешиха. Сега се каеха, лишени от властта и сладостните й плодове. Не можеха да го признаят открито, защото свръхкомпютрите ги бяха сграбчили здраво за съвестта, но съжаляваха. Доказателството за това лежеше като медальон върху гърдите му. Едно малко, удобно и много полезно уредче, за чието съществуване ръждясващите тенекии дори не подозираха, туптеше с ритъма на сърцето му. Сътворено в най-дълбока тайна само от човешки ръце, това приспособление бе най-страшното оръжие, появявало се някога на Земята (когато науката беше на негова страна, я понасяше). То обаче не представляваше нищо без него. Затова и неколцина верни офицери бяха успели да вкарат обработените му данни в един от главните компютри, след което дойде изборът и поканата за Играта…
За първи път от много години насам инициативата се намираше в ръцете на Елиад Сафтан и той нямаше никакво намерение да я предостави другиму…
Легендите за Ивицата бяха толкова много, колкото и безбройните автентични карти, претендиращи да отразяват всяка педя от нейната загадъчна площ. И ако в преданията можеше да с; отдели някакво рационално зърно, стаило в себе си вековния страх на хората, то картите бяха рожби на фалшификатори и мошеници. Небивалиците за Ивицата често се публикуваха в печата не без намесата на висшите компютри, за да поддържат мита за нея. Дори днес в крайнокварталните кръчми можеше да се види някой пропил се герой и да се чуят невероятните му приключения в Ивицата. Корозирали роботи кимаха в знак на съгласие и се кълняха, че всичко е вярно, защото самите те били придружавали юначагата. Естествено, повечето го правеха за литър машинно масло, но в името на справедливостта трябва да се каже, че имаше и такива безразсъдно смели типове. Очите и ушите на тълпата не винаги бяха добри свидетели, но именно чрез тях се разпространяваха слуховете за Ивицата, които спомагаха за нарастването на сигурността на властта.
Цялата истина бе, че дори МОЗГАН — 003 и СВРУУМ-411 не знаеха всичко за Ивицата. Това, разбира се, не бе известно никому. Някога в тази зона се бе намирал административният, финансов и научен център на Лабиринта. В „ситито“ са били разположени сградите на правителството, държавните учреждения, големите банки, някои мощни изследователски институти и осведомителни централи. Но несигурността и страхът бързо станали господари на прокълнатото място. Започнали обири в банките, убийства на висши политици, все по-често изтичала секретна държавна информация, промишленият шпионаж разцъфтявал… Успоредно с нарастващата престъпност се вдигало и нивото на мерките за сигурност. Свръхелектроника, хиляди невероятни изобретения на човешкия гений, хитроумни нововъведения поглъщали огромни средства. Могъщите гангстерски организации отвръщали с не по-малко дръзки в научно и техническо отношение удари. Някои от откритията започнали да се изплъзват от контрола на своите създатели. Неяснотите в областта на общата и специална хронотеория довели до обособяването на нерегулируеми време-прехвърлящи пространства. Оставени без надзор биологични опити бяха родили кошмара на десетки чудовища, които обитаваха и днес изоставените от хората сгради. Една след друга опустявали цели улици, обезлюдявали квартал след квартал.
Имаше случаи на попаднали в биологични препрограматори хора, които след това, разбира се, никой не наричаше вече така. Всъщност тъкмо разказите за живите чудовища се радваха на най-голяма популярност. В историите за електронните и механичните сеячи на смърт липсваше побиващата тръпки драматургия, родена от сблъсъка на човешката беззащитност с вековната самота на безформената и гладна биомаса.