Выбрать главу

— Брей — рече Яфодо, — тоя СВРУУМ бил голямо чудовище бе! МОЗГАН-е, братче — полита гальовно той, — ти Ли ги измисли всички тия щуротии? Много трудна работа ще да е?! Аз навремето тръгнах да пиша писмо до едно гадже, щото на астероидчето, дето копахме, нямаше никаква друга връзка и такъв зор видях… Три думи на кръст не успях да върло. А ти как се оправяш? Какво изискано слово! Трябва да запомня два-три лафа и като ги пробутам на абдалите, ще има да зяпат… Я, филмът почва. Скивай к’во става! Готин е…

Яфодо се настани удобно.и се загледа в оживелите образи. Дотолкова се увлече, че забрави да си отпие от бирата.

* * *

Протохераторът Елиад Сафтан напредваше в Ивицата. Бавно, но методично заобикаляше многобройните препятствия, често спираше, сверяваше нещо с картата и отново тръгваше. Бе стъпил върху платното на един от главните в миналото булеварди и въпреки че мястото бе открито, не се страхуваше. Той все още беше единственият човек в опасната зона. Промъкна се между две купчини от развалини, които като Сцила и Харибда дебнеха обречените си жертви, като преди това ловко бе изключил пусковия им механизъм. Предпазливо продължи по широката права, която в близките стотина метра не би трябвало да му създаде ядове. На следващата пресечка обаче имаше силов капан и той възнамеряваше да го преодолее с добре пресметнат ход. Смяташе да мине през ъгловата постройка — около десететажна жилищна сграда, пощадена от времето и разполагаща с два входа. Мазилката й все още се държеше здраво, дори пясъчночервеният й цвят не бе избелял. А това винаги бе подозрително в местенце като Ивицата. Как му се щеше да има сега подръка няколко новобранци, на които да изкрещи: „Напред, момчета!“, но нямаше… Налагаше се сам да свърши тази мръсна работа.

Скоро достигна до главния вход, който гледаше към булеварда. Трябваше да влезе в него, да изкачи няколко стъпала, да прекоси апартамента на партерния етаж, разположението на който знаеше, и през задната врата да излезе на страничната уличка. Всичко изглеждаше просто, ако не беше тази мазилка…

— Какво Ще кажеш, Свръхпровеждащий? — попита Сафтан. — Смяташ ли, че опасенията ми са основателни?

— Да! — предаде мислите си СВРУУМ-411. — Струва ми се твърде рискована намислената от теб операция. Бях ти предложил вариант пет за преодоляването на този капан.

— Вариант пет щеше да ме изведе на „Сикс стрийт“ — отвърна Елиад, — която е фрашкана от лазерни стреломети, а и разстоянието значително би се удължило.

— Добре, давам ти пълна свобода на действието.

— Не ме ядосвай. Знаеш, че съм комплексиран на тема команди. Твоята власт свърши в мига, когато прекрачих Ивицата. Сега само аз решавам какво да правя. Мисля си, че е в твой интерес да ми помагаш.

Протохераторът се наведе, избра един голям камък, подхвърли го няколко пъти в ръка, сякаш за да определи теглото му, и накрая го запрати в зейналата паст на входа. В тъмнината нещо издрънча…

* * *

Антонио Яфодо изключи картината. Щеше да се поболее от скука. По-тъпа холовизия не бе гледал дори на Изронената планета, където войната от векове бе естественото състояние на нейните обитатели. Предположи, че работата на МОЗГАН не е розова, щом така щедро разливаше черната боя на ненавистта. Усмихна се злорадо и тъкмо тогава мислите му бяха прекъснати от равномерен звук, който бавно приближаваше към граволета. Източникът му бяха две най-обикновени токчета на дамски обувки, но истинският му композитор бе една разкошна, полюляваща се и вдигаща кръвното налягане походка. Гарнирана с най-великолепния женски задник, който Яфодо бе срещал при безбройните си митарства из пространството, и украсена с две пищни бедра, тя бе самото предизвикателство. Съблазънта премина бавно край Антонио. Бавно и близо. Толкова близо, че той видя дори безупречните ръбове на черните й чорапи и усети изкушаващия й дъх. Страстта го обхващаше бавно като омаята от доброкачествен алкохол. Тя караше слепоочията му да забият с възторга на отдавна непалували камбани, а краката му тихо да изстиват в предчувствие на чуждата топлина. Осени го мисълта, че не е спал с хубава жела от години… и излезе от граволета.

Мамещият вървеж се бе отдалечил на десетина метра и тъмнината вече му придаваше някаква призрачна мекота и загадъчност. Яфодо го последва. Тръгна, без да бърза и без да се притеснява, защото знаеше, че МОЗГАН щеше да го предупреди, ако имаше някаква опасност. Песента на токчетата галеше копнеещата му за нежност душа, така както тънките пръсти на пианист милват клавиатурата от слонова кост, изтръгвайки оттам мелодия, не по-малко богата на оттенъци. Над цялата тази разбушувала се стихия обаче звучеше плътният бас на възторга. Скоро изящните почуквалия заглъхнаха в тишината на тясната пряка, в която и Антонио бе свърнал, сподиряйки видението.