За Върховния компютър МОЗГАН — 003 всичко беше ясно. В Играта участвуваха двама заклети врагове, краят можеше да бъде само един. Всеки от съперниците бе заинтересован от този изход, при който победата на единия означаваше смъртта на другия! Повече варианти не съществуваха.
Произходът на Играта се губеше във вековете. Вероятно бе възникнала като подражание на дуела при хората, а с течение на времето се бе променяла и усъвършенствувала, за да се мумифицира в сегашната си форма. Всъщност тя си беше война, в която се спестяваха кръвта и ужасите. Това милосърдие бе някакъв остарял атавизъм, защото човешкият живот открай време не струваше нищо. Навярно бе останало като ненужно наследство още от ерата на морализаторите, пощадено от столетията не толкова поради хуманни подбуди, колкото от уважение към първите логико-информационни патриарси.
Развоят на събитията в предстоящия конфликт зависеше от ходовете, които едната от двете страни щеше да предприеме. Затова и действията на всеки от компютрите се определяха с отчитането на вероятното поведение на другия. Никой предварително не знаеше решенията, които противната страна щеше да вземе, и затова над всичко властвуваха условията на неопределеността. Едно от тях трябваше да отпадне сега, когато двата отбора щяха да бъдат представени на публиката. Участието на хората в Играта бе голямото откритие на нейните първоапостоли. Те правилно бяха решили, че само интелект, памет и информация не са достатъчни за едно състезание на живот и смърт. Без човешката хитрост, коварство и злост всяко „забавление“ с толкова голям залог губеше смисъл. Така се бе родила симбиозата компютър — човек, в която изключително важно условие бе изборът на играчите. Мислещите машини от едно и също поколение бяха с абсолютно равни възможности. Именно връзката с хората даваше предимство или ставаше недостатък. Затова от изключителна важност беше кому ще заложиш.
Ето защо МОЗГАН — 003 толкова дълго се любуваше на своите избраници. Мох Федас, известен с прозвището Принца, бе вероломен, покварен и артистичен. Смяташе да го хвърли пръв в боя, за да предугади тактиката на СВРУУМ — 411. Ахиду Бел бе полицай, дългогодишен служител в галактическото разузнаване, предан и опитен, професионалист от голяма класа. Бившият престъпник Антонио Яфодо беше неговото скрито-оръжие. Струваше му много усилия да го издири, но си заслужаваше да го има. Беше уверен, че подобен ход никога нямаше да се роди в позитронния мозък на СВРУУМ — 411. Сигурно щеше да подбере някои супермени, дето си мислят, че Играта е гладиаторска касапница. Никога не би се досетил и за личност като Ор Халас… Нямаше въображение Свръхпровеждащия, нямаше. Обичаше лакеите, преданите, послушните. Не бе в състояние да допусне, че един противник, опозиционер и дори враг може така да се впрегне да работи за делото, че да смае и образцовите верноподаници. А Халас беше тъкмо от „мъркащите“. Гениален кибернетик, той щеше да бъде мозъкът на отбора… Пазеше го за финала. Обичаше десертите, въпреки че никога нищо не бе ял през живота си…
СВРУУМ –411 знаеше, че всяка негова постъпка оттук-нататък зависеше от това, какъв образ на действието щеше да избере противникът. В техния антагонистичен конфликт нямаше почва за съгласувани действия. Развоят на Играта се оценяваше с веществено число, което единият от тях щеше да се стреми да максимизира, а другият — да минимизира. Така че ползата на една от страните се състоеше в загубата на противната.
СВРУУМ –411 знаеше също така, че неопределеността на изхода от Играта се проявяваше не само като резултат от съзнателните действия на врага (разумни или не), но и като плод на едни или други „стихийни сили“, чиято природа бе неизвестна. Ролята на регулиращ фактор в този непознат процес играеше Жребия. Ето защо Свръхпровеждащия толкова внимателно следеше предаването от залата, където предстоеше да се хвърли зарът. Комисията по жребия бе съставена от пет Главни и два Локални компютъра, доказали своя неутралитет. Засега тя все още се суетеше и коментаторът използуваше паузата, за да представи на милионите зрители участниците в Играта. Бе започнал с неговите хора…
— … облечени изцяло в мамещата багра на морето… — задъхваше се говорителят. — В синия цвят на техния Свръх-провеждащ, великия СВРУУМ — 411… В също толкова синьо помещение, скрито дълбоко в подземията на Центъра СВРУУМ… В тези униформи те изглеждат още по-стройни, още по-целеустремени… Тези мъже, които след минути ще тръгнат по пътеките на неизвестното, водещи или към смъртта, или към славата… Това са те — предпочетените и отбраните, супер-мените на нашето време, големите участници, играчите на Играта… Най-опитният сред тях е протохераторът от трети ранг Елиад Сафтан, дългогодишен висш офицер от армията на Негово Свръхпровеждащо Величие… Човекът, в дъното на чийто стоманен поглед бихте съзрели истинския лик на космическия ужас, ако, разбира се, някога се осмелите да се надвесите над този гигантски кладенец… Сред призованите от СВРУУМ е и актьорът Вал Денко. Мнозина го познават от холосериала…