Той се спря. Огледа се, но не забеляза нищо особено. Улицата беше пуста. Изневиделица се появи мъгла, която ставаше все по-гъста и размазваше очертанията на околните сгради. Скоро нейната пелена ги погълна съвсем. Наоколо вече-нищо не се виждаше. Яфодо инстинктивно бръкна в джоба си,, напипа кутийката и се успокои. После се обърна и предпазливо се насочи натам, където предполагаше, че се намира осветеният булевард. Изведнъж почувствува, че е нагазил в нещо меко и лепкаво като глината на планетата Младост IV. Краката му едва се отделяха от земята, напредваше мъчително. Отнякъде долетя кикот. Беше истеричен, изнервящ и даващ много храна на въображението относно своя произход.
Бившият престъпник рецидивист, дългогодишният затворник и настоящ участник в Играта Антонио Яфодо застина като йонииска колона. Не страхът го изля в нейната древна и изящна форма, а изумлението. Чак сега старият ас улови с ноздрите си лошия дъх, който би трябвало да усети още щом чу чаткането на ония перверзни токчета…
— Стига актьорски номера! — извика високо той. — Какво си се скрил в тъмното като…
В този момент Антонио почувствува как нещо живо, лигаво и хладно се увива около краката му. Отскочи веднага, за да попадне в хватката на друга, не по-ласкава гадина. Мъглата почна да го изнервя. Така, слепешката, не го биваше. Обичаше да е очи в очи с неприятелчето, пък дори то да е осемръко и легирано. Тварите, изглежда, бяха повече от две и почти го бяха стегнали в братските си прегръдки. Яфодо нямаше много време за помайване. С усилие издърпа дясната си ръка от гърчещия се куп, стрелна я към джоба, където тя затършува настървено, след което я вдигна високо и победоносно над главата си. Юмрукът му здраво стискаше металния куб.
— Хайде, моите момичета — каза той и натисна слабата издатина върху една от страните му, — елате да спасите бате си Фодо от тия гадни влечуги! Комедиантчето искаше да ни поуплаши със стари номера, ама те няма да минат. За левак ли ме имаш бе, бездарен палячо? — викна в мъглата Антонио. Сетне дочу любимото жужене и установи отслабването на притискащата гърдите му сили.
Мъглата се вдигна в миг. Тресавищната несигурност под драката му се сгъсти и отново се превърна в улична настилка. От нападателите нямаше и следа. По дрехите и обувките му не бе останало дори петънце. Актьорчето си го биваше, само дето този път фокусът му не успя. Едва след като направи подробен оглед на тялото и облеклото си, Антонио вдигна глава. И… чак тогава ги видя. Бяха трима, застанала един до друг в дъното на улицата, препречили я като бент с широките си рамене, каубойските си шапки и разкрачените си пози. Гледаха нагло, кисели усмивки озаряваха от време на време неинтелигентните им мутри, джвакаха нещо, което изплюваха през злобните си устенца. Най-много предизвикателство обаче струеше от претенциозните им погледи. Яфодо имаше чувството, че някой асистент-режисьор стои отстрани и непрекъснато им подвиква: „Присвивайте очите! Още!“ И те го слушаха, защото около взора им се бяха стаили нежните бръчки на напрежението. Бутафорността на поведението им се засилваше още повече от това, че през тесните процепи между миглите се лееше добре репетирано безразличие към света.
— Здравейте, симпатяги — жизнерадостно ги поздрави Антонио. — Как е добитъкът тази година? В Тъмбетон или Уичита пиячката е по-добра? Уайът Ърп още ли е жив и здрав?
Тримата упорито мълчаха. Само десните им ръце бавно се плъзгаха по бедрата.
— Не сте от най-приказливите, виждам — дърдореше Антонио и също нехайно пъхна ръка в джоба си. — Май с шапките ви би станала по-весела компания, а? Сигурно и от покер не разбирате?! — бе напипал отново кутийката и настъпилото от това успокоение роди наглостта. — Ами пищовите ви, и те ли са така мълчаливи?
Това свърши работа. Тримата направиха една крачка и се приготвиха за стрелба. Но Яфодо ги бе изпреварил. Убийствените насекоми се стрелнаха към каубоите по-бързи от куршумите, а Антонио се просна на земята, макар че не обичаше изпомачканите костюми…
След няколко минути той разглеждаше жертвите. Този път Вал Денко се бе доверил на техниката. Прерязани проводници, изкълвани елементи и овъглени отломки се валяха около корпусите на трите робота. Като замисъл бе добре, само дето актьорчето не знаеше, че пчеличките на Фодо не бяха злояди. Жива плът, метал или пластмаса — тези подробности за тях нямаха никакво значение.