Тъкмо привърши огледа, когато чу вика. Бе на отчаяние, в него имаше зов и надежда. Бе на жена и, незнайно защо, в главата на Яфодо страстта отново зачука с ритъма на одевешните токчета. Идваше иззад ъгъла. Антонио се затича натам. Пристигна тъкмо навреме. Двама гангстери в черни костюми и с предизвикателно огънати надолу периферии на шапките се опитваха да натъпчат в широко отворената врата на черна лимузина нещо, което се съпротивляваше. Воланът на колата бе стиснат здраво от млад негодник, чиито нервни тикове издаваха новака. Антонио не изпадна във философски размисъл. Развъртя се смело и след няколко удара гангстерите бягаха към автомобила си с разбити ченета и смирени погледи. Чувството, че всичко е почти като на кино, се засили, когато се усети приклекнал и държащ в ръцете си пламналата тежест на красиво женско тяло. Долната му част преди известно време го бе зашеметила с формите си, а горната сега бавно се съвземаше и май започваше да го прегръща. Хубавицата наистина отвори очи. Големи и бездънни. Смолистата й коса галеше китката на Яфодо и на него хич не му се искаше да се изправи, но трябваше.
— Кой сте вие? — попита непознатата. — Какво се случи?
— Бяхте нападната току-що — каза той, като не сваляше поглед от лицето й. — Чух вик… Бях наблизо и… Нали разбирате… — очите му излъчваха тиха скромност.
— Казвам се Лина — рече вече бодро жената.
— Очарователно име! — прошепна той. — Моето пък е Антонио Яфодо.
— Яфодо?! Нима сте онзи от холовизията, участникът в Играта?
Това го обезоръжи. Ако и този театър бе дело на Вал Денко, той никога не би позволил да се спомене за Играта. Лина говореше за това толкова спокойно, че почти бе изключено да е замесена в нещо.
— Бихте ли ме придружила! — попита плахо тя. — Съвсем за мъничко. Живея наблизо.
— Разбира се! — каза Антонио и направи първата крачка към своята гибел.
Елиад Сафтан бавно отваряше вратата на апартамента, през който трябваше да премине. Бе преодолял без проблеми, но с много страх стъпалата, водещи към него, и сега се оглеждаше в тъмнината на антрето. Запали джобното си фенерче и продължи. В огромния хол, потънал в прах, нямаше нищо обезпокоително. Пристъпи в съседната до него стая. Движенията му бяха уверели — знаеше, че в подобни случаи всяка проява на нервност се заплаща скъпо. Бе прекосил около половината от дължината на помещението, когато чу трясъка от затварящата се зад гърба му врата. изстина. Дали бе от течението, или си беше чисто капанче? Клопка беше! Разкопча якето и напипа пластината върху гърдите си. Допирът до уреда му вдъхна кураж. Нужно му бе малко време. Пое дълбоко въздух и… разбра, че нещо не е в ред. Дробовете му сякаш останаха празни.
Паниката неусетно взе да го обзема. Тогава ги съзря. Ами да! Трябваше да се досети за тях веднага след като видя цвета на външната мазилка. Бяха се напластили върху отсрещната стена и като старателен бояджия нанасяха своето присъствие по цялата й площ. Това значи бяха прочутите спори на халиатския щам?! Малко му поолекна. Поне знаеше с кого си има работа. Плесента се славеше с това, че се размножава много бързо в силно магнитно поле, като рязко повишаваше способността си да усвоява кислорода от въздуха. Ако помещението беше затворено, а Сафтан не се съмняваше, че херметическите му уплътнители са в ред, то можеше да се очаква скорошната, и то мъчителна смърт на уловения. Протохераторът нямаше намерение да нахрани тази неизвисена форма на живот. Бръкна уверено в раницата, която бе преметнал през рамо, и извади бомбата. Прикри се зад един от шкафовете и я хвърли към отсрещната стена…
Вторият човек, който прекрачи в Ивицата, бе Ахиду Бел. След като се раздели със започналия да му досажда Яфодо, полицаят се качи в глисера и се отправи към територията й.
МОЗГАН-003 използува максимално всички открили се при Жребия възможности, за да насочи своя играч към зона, от която би могъл сравнително бързо да пресече част от несигурната й твърд. Пътят на уверено напредващия Сафтан трябваше да бъде препречен на всяка цена.
Едно невнимание на Бел щеше да му коства животът. Попадна на вградени в колонадата на бивша банка снайпери и само добре третираните му рефлекси го спасиха. В суматохата изгуби дори очилата си, но от бойната си торба извади резервните, които предвидливо бе скътал при тръгване. От нея измъкна и част от екипировката си. Отдясно на широкия си колан окачи бластера, а отляво — цилиндричния накрайник на лазерния меч. След това навлече драхмусовата антилъчева жилетка. Поприклекна два-три пъти с нея и като усети, че е понатежал, прикрепи към гърдите си и антигравитата. Регулира го и веднага се почувствува поолекнал. Сетне внимателно разстла диплите на невидимия си скафандър и се напъха в утробата му. В незримото едно след друго изчезнаха неговите крака, тяло, ръце, накрая под ципа потъна и самодоволната му усмивка. Улицата изведнъж опустя. Само отпечатъците от стъпалата, които личаха върху изпепелената земя, очертаваха посоката на движението му. Макар и невидим, човек винаги оставяше след себе си следи.