Лина наистина живееше наблизо. Самата тя бе истинска и хубава. Яфодо не издържа на изкушението и прие поканата й да изпият по нещо. Не бе виждал никога по-стилно подреден дом. Изящни тъкани, мебели от дърво и картини от стари (Майстори създаваха атмосфера на топлина и уют. Разнесе се тиха музика. И сред цялата тази феерия грееше със своята хубост Лима. Тя го покани на масата, мамеща с меките форми на тирианския сервиз върху й, и запали свещите, които изпълниха стаята с тайнственост и благоухания. Наля от изумрудената течност в две чаши и поднесе своята за наздравица.. Озарено от игривите пламъци, лицето й затрептя с израза на благодарността и възхищението. Сякаш бе силует, изрязан от абаносово дърво и положен върху поднос от слонова кост.
— И не ви ли е страх? — попита тя, след като отпиха. — Чувала съм, че Играта е най-великото изпитание на нашето време. За нея се подбират само истински мъже, свръхличности…
Всякога друг път Яфодо би се изсмял грубо, би обяснил на това крехко създание, че Играта е глупост, а компютрите — тъпаци… Но не и в този момент. Някак изведнъж той разбра, че наистина би трябвало да е нещо изключително, щом Върховния МОЗГАН е спрял избора си върху него. Това го направи добър и великодушен дотолкова, че сам се изненада от дълбокомислието на думите си:
— Вярно е. И подборът е доста прецизен, и опасностите в Играта са стотици, но място за страх няма…
После Антонио пи, отново и отново. Разказа на Лина живота си. Е, не чак с тия подробности, които пазеше за кръчмарските си слушатели, но говори много. Отдавна не бе разтварял душата си пред чужд човек. Всъщност никога не бе го правил. Но бе закопнял за това. Беше му писнало от лъжи, измами, страх и насилие. Наситил се бе на приключения. Бе му омръзнало да гледа непрекъснато смъртта в очите. Вероятно цял живот бе мечтал единствено за това — да стои някъде на чисто и хубаво, да отпива на малки глътки омаята на доброто вино и да гледа Лина. „Колко му трябва на един мъж“ — обичаше да казва дебелият надзирател от дранголника на Дънлоп VI. И е бил прав старият развратник…
— Да! — каза Лина. — От историите ви става такъв холосериал, че чак косата ми настръхва. Но все пак това е минало. За мен е по-важно дали някога ще се видим отново, а това означава, че трябва да успеете в Играта…
Тук Антонио Яфодо направи втория си погрешен ход.
— Лина — смутено започна той, — ако това, което казвате… че искате и след Играта… да продължим по някакъв начин… Аз съм богат, приказно богат. Цял живот съм трупал, защото сигурно съм знаел, че ще ви срещна някой ден. Само една ваша дума, и богатствата на три галактики ще бъдат хвърлени в краката ви, купища високоорганизирани тенекии ще молят за вашето внимание, звездни монарси ще просят милост от вас… Само един звук, само един жест, и вие ще видите кой е Антонио Яфодо…
— О, Антонио — каза Лина, — от колко малко време се познаваме, а имам чувството, че цял живот съм прекарала с вас Но вие почнахте много да ме глезите и се боя, че една слаба и беззащитна жена като мен няма да може да издържи дълго това суетно бреме. Но не това е важното в случая, разбира се. Хиляди пъти повече се страхувам за вас…
— Напразно! — прекъсна я Яфодо. — Страховете ви, мила Лина, са неоснователни. Сигурността, с която ви говоря, не се дължи на високомерие и глупост, а на реални възможности. Ето, вижте… — Антонио бръкна в джоба си, извади безценната кутийка и я положи върху масата пред Лина. — Това са прословутите иридиеви пчелички от Ориана XIV. Трудно се поддават на дресура, но при успех притежателят им няма проблеми. По-страшно оръжие не съм срещал между звездите, а, повярвайте ми, извървял съм хиляди светлинни години път, имал съм възможността да се полюбувам или, което е значително по-вълнуващо, да изпитам върху гърба си предимствата на стотици бойни средства.
— И какво правят те? — попита Лина, като посочи кутийката.
— Убиват! — отвърна тихо Антонио. — Няма измислена от вселенския разум броня, която може да устои пред нежните им хоботчета.