Да, Върховния компютър притежаваше умението да превръща врага в приятел и приятеля във враг.
За петдесет години бе успял да извърви нелекия път от възторга и любовта до презрението и омразата. В началото им се възхищаваше, но не с онзи суетен плам, разгарящ се в душата на създателя при досега със собственото творение. Радваше го нечовешката им искреност. Пред електронните мозъци подлостта и некадърността не смогваха да се прикрият зад широкия гръб на гръмките титли и съмнителните заслуги. Те безжалостно поставяха всеки на мястото, му навярно за това, защото не участвуваха в коалиции, опозиции, враждуващи групи и мафия, не бяха с никого и против никого. Честолюбивите не желаеха да им простят това. Приспособленците не можеха да се адаптират. Бездарните ги ненавиждаха. Колкото повече се усъвършенствуваше изкуственият интелект, колкото по-безпристрастни и прецизни ставаха неговите оценки за. човешките качества и възможности, толкова повече нарастваше градусът на емоционалното отношение към него. За съжаление цифрите се уголемяваха единствено в нерадостната половина на скалата, разположена под критичната точка на нулата. Ор Халас също не остана чужд на този процес. За разлика от общото мнение обаче неговите чувства бяха белязали от полъха на положителните стойности. Причината за това навярно бе в дългогодишната му съвместна работа с компютрите. Тя го бе сближила с тях, късайки неумолимо и малкото му връзки с хората. Пред новите приятели си бе позволявал да изрича сквернословия и интимни изповеди, които никога не би споделил с човек. Съзнаваше рисковете на подобни взаимоотношения. За него обаче те не бяха голяма изненада. Още в момчешката си мечта за работа с мислещите машини Ор Халас бе включил самотата и страданието, които досегът с тях носеше.
Когато се появиха първите позитронни мозъци, той бе назначен за програмопазител на един от тях. Стотици бяха задълженията му, чиято крайна цел бе охраната на свръхкомпютъра от опити за разрушаване, преднамерено подаване на погрешни данни, кражби на информация и дори от налудничавите посегателства на душевно болни… Още тогава обаче някои специалисти твърдяха, че програмите на машините трябва да се предпазват не само от злонамерени действия. Тъкмо обратното. Най-голямата опасност, уверяваха те, би могла да дойде от необмислената добронамереност. И се оказаха прави… Именно човешката глупост и мързел позволиха в бездънните хранилища на позитронната памет да се вложат всички известни знания за света. В това нямаше да има нищо лошо, ако редом с тях не съжителствуваха социалните неправди, разкъсващите обществото противоречия, упадъкът на нравите… Всички смятаха компютрите за неми свидетели на объркания човешки свят. Но те най-добре знаеха за какви „високоблагородни“ цели и с каква варварска изобретателност се използуваха натрупаните в тях познания и опит. Тъкмо проявеният от тях хуманизъм доведе до онова майско утро на,..
Бунтът на роботите скоро бе потушен. Малцина узнаха за неговите истински подбуди. Обвиненията бързо бяха насочени срещу законите на роботиката и съществуването на моралните ограничители. Поредица от безумни разпоредби доведе до тяхното премахване. С това позитронните мозъци станаха вече неуправляеми. Наслоената през годините човешка ненавист даде богата жътва. И до днес не можеше да си обясни защо от хората те взеха само лошото, защо загребаха с жалните си за емоции шепи само в тинята на човешките страсти, обърнали горделиво гръб на малките, но чисти песъчинки от съвършенството на човешкия дух. Вероятно и той бе един от многото, които предумишлено или неволно бяха причинили тези травми в инак кристалните мозъци. Скоро комплексът.за вина прерасна в неосъзнато, но силно чувство, в което доминираше поривът за възмездие. Подгонен от воплите и стоновете на онеправданото човечество, призракът на стария професор Франкенщайн крещеше от върха на готическата камбанария и го заклеваше в едно — да отмъсти, да разруши, да убие!
Повече от тридесет години бе работил със СВРУУМ-411, знаеше и кътните, и млечните му зъби, навиците, комплексите, страстите и страховете на това могъщо, но и жалко позитронно създание… По-късно само се молеше. Искаше едно — да се добере до резервното командно отделение и тогава да се види чия злост щеше да бъде по-голяма — човешката или машинната…
Когато научи за Играта, сам подаде документите си.