Елиад Сафтан бе излязъл на Големите стени. В дъното на авенюто се белееше обектът на неговите стремления. Ако зоната на обсега на времепреместителя бе по-обширна, щеше вече да припка необезпокояван към сградата. Но и сега той не беше далеч от нея. Нужни бяха още малко усилия. Трябваше да ги направи. Беше уверен, че ще успее. В този миг земята под него се разтресе. Протохераторът се олюля, но запази равновесие и не падна. Зад полусрутената сграда вляво се чу смразяващ кръвта рев…
И Ор Халас бе в Ивицата. Знаеше на пръсти пътя към остъкления небостъргач, в чиито хладни помещения му се щеше да попадне час по-скоро. МОЗГАН също се стараеше много, вероятно бе подслонил полицая в засада, защото бе насочил цялото си внимание към Ор. Но след първите стотина метра, изминати от кибернетика в Ивицата, се случи нещо, което и двамата не бяха очаквали. Изглежда, трасето бе попаднало под неизвестен магнитен купол, тъй като връзката помежду им се прекъсна за няколко минути. След това тя се възстанови и Върховния компютър си отдъхна. Засега всичко вървеше нормално.
А и Ор се справяше великолепно. Бе среден на ръст, с бледо и излъчващо интелигентност лице. Очите му бяха черни и от съчетанието между тях и побелелите му коси вероятно се раждаше нещо, което хората наричаха благородство и красота. Челото му бе прорязано от тънки вени, които пулсираха в ритъма на едно човешко сърце, но на МОЗГАН те повече напомняха за сложната плетеница от имформационни връзки в неговата утроба. В очите лесно се откриваше някакво трескаво горене, но сега, като гледаше уверения му и равномерен ход, компютърът си мислеше, че то е по-скоро изява на богат вътрешен живот, отколкото на припряност и нервност.
— Дотук беше много добре! — каза МОЗГАН. — Сега обаче внимавай! Площадът на Конституцията винаги е имал лоша слава.
— Благодаря! — отговори Халас и продължи със същия съсредоточен и пестелив ход.
Тогава прозвуча викът. Кибернетикът спря, огледа се спокойно и попита високо:
— Кой е? Къде сте?
— Помощ! — гласът идваше от запазена четириетажна сграда, отбелязана на картата като абсолютно безопасна. Ор тръгна към входната й врата.
— Недей! — включи се МОЗГАН-003. — Това е актьорът,
Халас вече се изкачваше по стълбите, като вземаше по-две-три стъпала наведнъж. Ориентираше се по призивния зов, който с математическа последователност направляваше придвижването му. На площадката на третия етаж се ослуша за миг, след което, без да си поеме дори дъх, нахлу в насрещния апартамент.
На дивана в просторния хол се бе обтегнало безжизненото, но все така апетитно тяло на Лина. Халас се доближи до него, огледа го с безразличие и без много да му мисли, зашлеви две силни плесници върху побледнелите бузи. Тялото трепна и Лина отвори очи.
— Къде съм? — попита плахо тя. — Кой сте вие? Какво се случи?
— Ами откъде да знам — отвърна равнодушно Ор, — тъкмо си се разхождах най-кротко из Ивицата и чух добре школувания ви глас.
— В Ивицата? Аз съм попаднала в Ивицата? Вие сте луд! — тя стана от дивана и отиде до прозореца. — Боже мой! Това е истина… Но това е ужасно! — изстена Лина.
— Зависи от каква гледна точка се подхожда към ситуацията — отбеляза Халас. — В момента из Лабиринта не е повесело, да не говорим за Долния град.
— Ама, моля ви се, не ми говорете такива страшни неща. Боже мой! — тя отново започна да се вайка. — Аз съм в Ивицата! Но как съм попаднала тук?
— Не зная.
— Отведете ме от това злокобно място, умолявам ви! — Лина се разрида и се свлече в краката на Ор.
— Сега не мога — каза той. — Трябва да свърша една работа. Ако искате, изчакайте ме. Това е сравнително сигурно кътче. На връщане ще дойда да ви взема.
— Поне ми донесете чаша вода! — помоли тя. — В кухнята има хладилник. Вземете и за вас каквото си харесате.
— А вие откъде знаете, че в кухнята има хладилник? — вежливо попита Ор.
— Ами логично е… След като някой е похитил такава жена като мед, след като ме е превел през страхотиите на Ивицата и ми е oбзавел разкошен апартамент, вие какво искате — да ме остави да умра от глад и жажда?
— Вярно — рече Ор, — не се сетих за това.
Той излезе от хола и след минута се върла с пълен поднос.
— Права бяхте. В Ивицата някои хора си живеят живота. Донесох каквото намерих — портокалов сок, сода, има и нещо по-силничко…
— Вие сте чаровен! Как се казвате?
-Ор.
— Какво хубаво име — Лина бе във възторг. — Ор като орел, като орнамент… Вие сте орнамент — закачливо подхвърли тя. — А аз съм Лина, художничка съм, рисувам. Миналата година правих изложба в Расинг клуба. Не сте ли чувал?