— Не. Не се интересувам от живопис.
— Жалко. Но започвам да се досещам какво е станало — тя сниши гласа си до някакво тайнствено шептене. — Това е работа на Марсел. Той е меценат, милионер, луд е по мене. Като сръбна две чашки… ама пийте нещо де, какво стърчите такъв, винаги съм говорила за голямата си мечта да рисувам в Ивицата. Ей така, има нещо шик в това, да претвориш върху платното нейната суровост, нейния стаен за боен вик ужас. Не намирате, ли?
— Не намирам, честно казано — отговори той и поднесе чашата със сода към устатите си.
— Не пий! — проехтя гласът на МОЗГАН. — Това е отрова. Ор дори не трепна. Изля течността в гърлото си и се усмихна чаровно.
Лина се бе втренчила в него и бездънните й очи бавно се разширяваха от изумление. След това те се събраха в малки, свирепо бляскащи точици и лицето й се източи в отвратителна животинска муцуна. За секунди то се превъплъти в десетки образи, не по-малко грозни и зли, ала това не трогна Халас. Той гледаше апатично и дори не премига с очи. Накрая зловещите изваяния преляха в някаква поето явна форма, която бавно застина в невещаещата нищо добро усмивка на Вал Денко. Тя се разтегна и от нея като жаби изпопадаха няколко думи.
— Ти не си човек! — изсъска актьорът.
— Не съм — отвърна Халас с нескрита гордост в гласа.
— Ти си робот! — досетя се Вал.
— Робот съм — в погледа на Ор блесна дързостта.,
— Ами като си робот, какво се мотаеш из нашите, човешките работи бе? — закрещя Денко.
— Ако говорим сериозно — каза тихо Ор, — работите не се делят на роботски и човешки, а на добре и зле свършени.
— Прав си — цинично се прозя актьорът. — Тук имам някакво наследство от един философ като тебе. Толкова ме обикна, че ми подари най-ценното нещо, което притежаваше. Да си чувал нещо за орианските пчелички?
— Не съм — Ор не лъжеше.
— Сега ще ги чуеш! — тихо каза Вал и натисна капачето на кутийката…
След минута тялото на Халас лежеше безжизнено в средата на хола. Лицето му бе силно обезобразено, но въпреки това си личеше, че е било от плът и кръв. Вал Денко огледа внимателно мъртвеца, обърна го няколко пъти и като се увери, че пред него лежи най-нормален и бездиханен човешки труп, изхриптя доволно:
— Ще ме будалка мене… Робот бил. Глупак.
След това с много нежност започна да опакова своя реквизит, перуките, гримовете и десетките други малки, но абсолютно необходими аксесоари на занаята. Сред тях неочаквано изникна гърлото на старателно увита бутилка. Не беше празна.
Ужасният рев огласи още веднъж околността. След това се показа и неговият собственик. Зад полусрутената сграда се източи първо главата, а сетне и тялото на невероятно грозно чудовище. В сравнение с него и най-отблъскващият динозавър би изглеждал като кино артист. То отръска главата си заканително ту наляво, ту надясно и най-недвусмислено се отправи към Елиад Сафтан. Една от бомбите на протохератора щеше да свърши чудесна работа в случая, но на него те му трябваха за по-трудни времена. Ето защо тай смело извади лазерния пистолет от кобура си и откри огън..
СВРУУМ-411 разговаряше с Вал Денко, когато връзката бе прекъсната по спешност от Локалния компютър на Доения град. Сякаш не му стигаха проблемите с актьора, ами и тоя глупак, заеквайки, започна да му обяснява нещо…
—..според обстоятелствата — оправдаваше се Локалния — бяхме принудени да хвърлим всички налични охранителни сили… Но и те не помогнаха! Някои от роботите дори преминаха на тяхна страна. Размириците обхванаха цялата подопечна територия и сега може да се каже, уважаемий Свръхпровеждащий, Долния град е в ръцете на хората.
— Нека НАК-ОВ-106 изтегли оттам цялата техника! — заповяда СВРУУМ.
— Не бих желал да ви противореча, но вие, тоест ние…
— Какво ние-вие бе, некадърник! Нали той цял живот черпеше енергия и се биеше в гърдите, че отговаря за евакуацията… Нека сега се прояви.
— Да, но вие, тоест ние… на последния логикоинформационен съвет го преустроихме. — смънка Локалния.
— Грешка! Голяма грешка — прекъсна го Свръхпровеждащия.
— Да, вероятно е така, щом вие твърдите — в плахото-електронно сърце на подчинения като че ли се надигна нещо като съпротива, — но нали сам често повтаряхте: „Големи дела — големи грешки!“
— И големи наказания, не забравяй това! — допълни нагло СВРУУМ-411, след което без особен ентусиазъм попита: — Та това ли бе всичко, което искаше да ми кажеш? — Да, великий Свръх…
— Издавете ги!
— Ъъъъ…?! — Локалния компютър открай време не бе от най-схватливите.
— Заповядах да потопите Долния град. Какво толкова се чудиш? Да не би и вода да нямате?