— Имаме засега, Ваше… но…
— Издавете ги! — закрещя истерично СВРУУМ. — Потопете ги, залейте ги, наводнете ги, затрийте всичко живо в Долния град!
СВРУУМ-411 се изключи от връзката с обречения вече Долен град и ласкаво зашептя на Вал:
— Какво те прихваща, моето момче? Беше блестящ. Та тези две роли ще са венецът на твоята слава. В театралния Пантеон няма други подобни изпълнения, които да се сравнят,по блясък и изящество с това, което направи само за часове. Т.и си гений и вярвам, че сам разбираш високата отговорност, която носиш…
— И ти ой мислиш, че ме хвалиш, глупава машино! — озъби се Вал. Свръхпровеждащия нямаше възможност да се по-,радва на алкохолния му дъх, но биодатчиците вече бяха отчели промените в главата на актьора. Той беше пиян. — Във всяка произнесена от тебе дума няма и капка ласкателство. Това, което каза, е самата истина. А кому е нужна тя? Поне на мен не ми е притрябвала. Аз съм дотук. Уморих се вече. Вдишах набързо процента на смъртността сред Мозгановите люде и вече искам да ой ходя. Искам ой обещалия хонорар и свобода. Писна ми в тая скапана Ивица. Аз обичам да ми се възхищават, а тук няма никой, горящ от желание да върши това.
— Вал, моля те — промълви Свръхпровеждащия, — направи го заради мен! Ти още ми трябваш. В Ивицата все още доста свободно се разхожда последният човек на МОЗГАН — полицаят Ахиду Бел. А той е опасен.
— Ти ме молиш? — Вал се усмихна.
— Аз те моля наистина, но в случая съм доста по-силен от тебе, така че го тълкувай и като принуда!
Вал Денко обезумя. Заскача наоколо, разпери ръце и се завъртя в див, лудешки ритъм. Викът му се носеше над пустошта, раздран от горчилката на оскърблението, а краката му подскачаха в трескав танц. Само по чудо не налетя на някой От вечните бдители… Изведнъж той рязко се спря. Пооправи къдриците си, изтупа ръкавите на кадифения си костюм от прахта и се наведе за големия черен куфар. След минута фигурата му се изгуби между развалините, леко приведена под товара на обречеността.
Ахиду Бел се бе набутал в най-простата клопка на Ивицата. Тъкмо преминаваше през влажния коридор на един приземен етаж, когато нещо хлопна. Преградите на зеещите до този момеят пред и зад него излази се спуснаха като гилотини в страничните си жлебове. След малко отнякъде потече водица и се оказа, че симпатичното помещение всъщност е малък и много удобен за плуване басейн. На полицая обаче това не му допадаше. Ето защо той припряно разрязваше с лазерния си меч неголям отвор в една от стените. Водата засега стигаше само до коленете му, но и това бе достатъчно, за да го изнерви.
Вал Денко бе наближил горния край от Площада на Конституцията. Зад грамадата от метални отломки, която внимателно заобиколи, се отвори празна площ. В дъното й се издигаше облицована в черен гранит трибуна. Преди векове от нея ловки политици бяха произнасяли гръмките си речи, обсипани с медали военни бяха командували паради, наивни демократи бяха призовали за мир и спокойствие. Сега тя зееше пуста и тъжна като всяко осиротяло без дъха на хората място. Приличаше на сцена, завинаги изоставена от прогонени с хули актьори. Примамваше. Вал не устоя на изкушението. Изкачи се по гладките стъпала и застана върху каменната твърд на извисяващия се подиум. Пред него се простираше площадът. И днес, след столетия на самота и разруха, той бе запазил част от миналото си величие и достойнство.
Вал разтвори куфара, с който не се разделяше, извади от него тежка черна пелерина и я прехвърли през рамената си. Изправи бавно глава, огледа с мълчалото се множество от обезобразен метал, потрошен камък и обгоряло дърво и подхвана своя монолог:
Спря. Не защото бе забравил текста, а… Не можеше да продължи. Някакъв ужасен глас, много по-мощен от този на СВРУУМ, му подсказваше, че не е честно. Вал усещаше, че именно в тези думи е стаено изкуството, онова, истинското, за което цял живот бе мечтал, но знаеше също така, че в момента само осквернява висшия им смисъл. Бе изцапал твърде много ръцете си и това му пречеше да отвори широко сърцето ой за древното послание. Но бе прекалено покварен, за да си го признае.
— Не мога! — изплака той. — Не мога! — викна към немите руини. — Не мога да играя пред никого, не мога да понасям празната зала. Нужен ми е един, поне един зрител! Дайте ми го! — и той протегна молитвено ръце. — Чисто изкуство, чисти идеи — продължи Вал, стенейки, — къде сте? Цял живот ме мамеха, че честността и искреността са най-голямата сила на актьора. И дълги години сляпо вярвах в това. За да достигна до дъното, до Ивицата. Вал Денко, великият, хваленият, обичаният, този, на когото дори торопарите от Юнтра VIII лижеха прахта под нозете, се превърна в жалък наемен убиец на едно позитронно нищожество. Почтеност! Че има ли на този свят нещо по-продажно от изкуството? Днес разбрах, че има — бездарието! Но аз не съм некадърник, не съм! Хора и роботи, паяци и влечуги са се възхищавали от мене. Пред моя талант, пред неговата сила и магия са скланяли глави милиони, смятащи се за мислещи твари. Ще ме признаеш и ти, СВРУУМ-е! Ще те принудя да ме признаеш!