— Ясно — каза Елиад. — Надявам се, че някоя от тия допотопни бракми ще проработи.
— И аз. Като го вземеш, разтръскай го хубаво и го обърни с вентила надолу. Мисля, че ще се оправиш…
— Имай ми доверие — отговори протохераторът и започна да изучава картата. Пътят до посоченото място изглеждаше чист. Тръгна натам.
Маневрата на протохератора изненада Бел. Не му се вярваше обаче да го бе разкрил. В такъв случай би се опитал да го спре. Вероятно с този ход искаше да заобиколи по околен, но по-безопасен път някакво препятствие, останала неотбелязано в неговата карта. Реши да го проследи.
Не след дълго той видя как Елиад Сафтан влезе в невисока мрачна постройка с три външни колони, спускащи се като шевици на престилка по фасадата й. Изчака около пет минути, които потвърдиха предположението му за отклонението, и се упъти към входа на сградата…
Внезапно пред лицето на Ахиду Бел се спусна бяла пелена. Той вдигна инстинктивно длани,,за да се предпази от струята, загуби равновесие и размаха безпомощно ръцете си в празното. Неочаквано за самия него, те се заловиха в нещо мърдащо. Бяха раменете на протохератора, който, съмняващ се в годността на пожарогасителя, се бе приближил твърде близо до полицая. Живата топка, в която двамата се вплетоха яростно, политна встрани, заподскача по стъпалата и се насочи към миниатюрен хронокапан. Сафтан пръв почувствува убийствената прегръдка на полето, бръкна в джоба на якето си и извади оттам втората бомба…
Върховния компютър МОЗГАН-003 изтръпна.
Свръхпровеждащия компютър СВРУУМ-411 бе в състояние, което хората наричаха прединфарктно.
Протохераторът Ели ад Сафтан бе в безсъзнание. Много скоро силното му тяло и желязна воля бавно започнаха да го връщат към живота и действителността. Той отвори очи и се огледа. Мирисът на разигралата се преди минути сцена все още се носеше наоколо. Елиад помнеше само, че бе усетил как капанът хищно всмуква тялото на полицая, а то неумолимо бе повлякло неговото. Тогава се досети за бомбата — нейният взрив можеше да го изхвърли извън силовите линии. Мина му през ум също така, че експлозията ще го разкъса, затова и малко подло завря гранатата в корема на оня. Къде ли е той сега? Ако не е на парчета, вероятно пътува към някой друг сеят, в друго време. Може пък и по-добре да му е там, още повече че с тази вечна професия навсякъде щеше да си намери работа. Едва сега протохераторът осъзна, че е бил на ;крачка от смъртта. От тази мисъл му стана по-добре. Заопипва тялото си. Чарковете му изглеждаха здрави. Погали медальона — висеше си непокътнат. Нещо му убиваше — ръбатостта на третата бомба. Всичко см беше на мястото. И този път се бе отървал. Стана му весело. Изправи се и разкърши снага. Сетне пооправи дрехите си, намести удобно торбата през рамо и тръгна.
Навън бе превалял тих дъждец. Той бе изчистил въздуха и неговата свежест нахлу в жадните дробове на Елиад Сафтан. Умът му се проясни. Скоро кошмарът от преживяното отстъпи пред устрема на оптимизма. Ручеите на това самодоволство се подхранваха най-вече от гледката, която се разкриваше пред очите му. При други обстоятелства този пустинен,и безлюден пейзаж не би го изпълнил с много радост. Но сега беше друго. Не повече от триста метра, два коварни капана и няколко купчини го отделяха от мечтаната цел. Към нея протохераторът напредваше предпазливо, като само за секунди спираше, за да свери посоката.
В тези кратки, но отморяващи отрязъци от време той допуша до създанието си мисълта, преследваща го натрапчиво от мига, в който дойде на себе си след експлозията. Беше сам. Съвсем сам. Безбрежната и пуста шир на Ивицата от часове го примамваше с опиянението на тази идея, но той я отхвърляше с невежото нехайство на непознал любовта момък, отбягващ пламенните погледи на желаеща го зряла жена. Сега протохераторът изведнъж проумя всичко. Той беше сам. Елиад Сафтан бе единственият човек в зоната и вероятно щяха да минат години, преди някой друг глупак да дръзне да повтори.подвига му. При това неговото беше избрана самота. Самотата на уверения в себе си и знаещ предопределението си човек. Днес той беше господарят на този изоставен, "о непристъпен замък, от него зависеше дали да вдигне проклятието от смълчаните му бойници и да ги разбуди с целувката на жизнерадостната глъч, или да ги изпепели завинаги. Ала Елиад не бе само владетел на изранената земя. Той властвуваше над себе си, над ситуацията. Само от един негов жест зависеха съдбите на милиарди хора. В ръцете му се гърчеше и участта на двата позитронни мозъка. А тя обещаваше да бъде горчива…