И една друга мисъл жегна протохератора. Вероятно от години тя бе потискана в бездънните бездни на интуитивните му копнежи, за да изплува сега в уединението на Ивицата… Компютрите се страхуваха! Всемогъщите довчера властници МОЗГАН-003 и СВРУУМ-411 сега трепереха за жалкия си живот, ако окаяното им съществуване можеше да се нарече така. Всъщност те винаги бяха се страхували. Те винаги бяха изпитвали ужас от Ивицата не само защото там се намираха слабите им места, а защото тя бе дело на човешките ум и ръце. Нейният кошмар навеки щеше да остане неразбираем за машините. Всеки от позитронните умници изгаряше от любопитство да хвърли пане един поглед там, да зърне частица от огнедишащата зона… Никой от тях, разбира се, никога не бе си позволявал това, защото ги възпираше автоматизираното им малодушие. Само посредством хората те можеха да огледат със страхопочитание тази обетована за людски Страсти територия. И го правеха чрез Играта. Но безволевите довчера пионки бяха въстанали, бяха разместили фигурите по полето според своята воля и сега, могъщи и горди, се бяха отправили към възмездието. Елиад Сафтан суетно се галеше от мисълта, че именно той, висшият военен, дългогодишният безпрекословен изпълнител на всяка машинна глупост, бе в дъното на бунта. Той бе и прекият носител на угрозата…
— Вярвам, че разбираш кристалночистите ми размишления за нещата от живота? — обърна се Елиад към СВРУУМ, който не посмя да се обади. — Наистина всичко е много просто. До сградата на МОЗГАН ми остават около стотина метра. На врата ми виси скромно времепреместителче, в пазвата си съм скътал бомбичка, в чиято сила сам се убеди на два пъти. Ами това е. След клетия МОЗГАН идва и твоят ред. Лъчевият пистолет ще свърши работа. В началото дори глупаво си мислех да прескоча в идното и да видя дали сте се унищожили. Сега обаче е съвсем излишно да се възползувам от машината на времето. Отговорът е ясен — дошъл е краят на Свръхпровеждащия и Върховния компютър… СВРУУМ-е, признай, че с доста претенциозни титли сте се накичили! И ние, военните, сме по външния блясък, ама вие, изкуствените мозъци, ни ударихте в земята…
След това протохераторът притихна, за да измине в мълчание и с върховно напрежение оставащите му крачки. Знаете, че се бе поувлякъл. Не беше в негов стил, а и бе малко фаталист. Не му се щеше с глупавите си приказки да предизвика съдбата и то сега, когато предстоеше най-лошото.
След около два часа дебнене със смъртта Елиад Сафтан се добра до бялата сграда на огромната корпорация, в чиито недра преди векове бяха монтирани първите блокове от паметта на бъдещия Върховен компютър. Застана пред нея, въздъхна облекчено и чак сега усети умората. Ето защо си позволи да поседне за няколко минути върху стъпалата в подножието й. Порадва се на хладната сянка, на царящото наоколо спокойствие и след като се почувствува поотпочинал, стана. Тестира устройството върху гърдите си, предварително програмираш за хронопортация в точно определен ден и час, убеди се в абсолютната му готовност да го пренесе назад в годините и едва тогава допря горещата си длан върху хладната му повърхност…
Времепреносителят си бе свършил отлично работата. След краткотрайно главозамайване Елиад разбра, че се намира на няколко крачки от строящия се енергиен център. Беше се смрачило изведнъж,наоколо не се виждаше жива душа. Точно така трябваше да бъде. Зад гърба му висока оранжева, ограда го отделяше от близката улица. В нозете му, зейнали като вулканичен кратер, лежаха основите на сградата, в чиято сянка допреди малко бе стоял. Протохераторът нямаше намерение да теоретизира на тема прехвърлянията във времето и благотворното им влияние върху човешката психика, но все пак чудото си беше факт, който изискваше едноминутно преклонение. След като го отдаде, Сафтан започна внимателно да се спуска по стръмния откос. Почвата под краката му се свличаше, но той умело пазеше равновесие и след секунди вече прекрачваше първия бетонен пояс. Покачи се върху един от фундаментите и огледа градежа. Свери това, което видя, с онова, което показваше картата, и уверено се упъти -към покрит със стоманени листове участък, чийто наклон бавно се спускаше към дълбините на мрака. Запали фенерчето си и започна да изучава осветената от него площ. Металният откос скоро хлътваше в гърлото на широк тунел. Точно това му трябваше. Стъпваше по-уверено. Мина под свода и навлезе в подземния проход. Вече не можеше да се заблуди, а и нямаше къде да се изгуби.
Скоро се появи очакваното уширение, след него — завоят. Разузнаването на СВРУУМ-411 бе пипало безупречно, но и неговите момчета си ги биваше… Сега трябваше да внимава! Търсеното помещение бе третото отляво… Едно, две… Ето го! Квадратната пустота на входа му напомняше ненаситната паст на Молох. След някоя и друга година щяха да го отделят от галерията с тежка метална преграда от свръхнепробиваеми сплави. Сега обаче то зееше беззащитно, мрачно от самотата и жадно за изисканото общество на един смел протохератор. И той бе тук. Отправи снопа светлина в бездънната четвъртитост на кладенеца и се гмурна в него…