Нещо не беше както трябва. Елиад бе нагазил в неидентифицирана пихтиеста материя, която бавно стягаше глезените му. Успя да вдигне десния си крак, направи голяма крачка напред в търсене на здрава твърд, но отново попадна в лепкавата маса. Остана така разкрачен, мъчейки се да извади левия си крак. Направи го, но сега пък другият бе обхванат до коляното. Някой май го бе предупреждавал за взети още по време на строежа предпазни мерки! Спомни си, че един от младите офицери бе чел за биоплазма, която поглъща всичко… Ако бе налетял на това чудовище, работата му беше спукана. Нямаше много време за мислене — лакомото желе го бе сграбчило дружелюбно през кръста и вероятно вече се облизваше с език, ако имаше такъв. Изплашен до смърт, Сафтан запрати фенерчето в тъмнината. С освободената си дясна ръка извади бомбата и без да се бави, я хвърли след него. В същото време с лявата трескаво търсеше медальона…
Отнякъде нахлу светлина — мека, топла, успокояваща като музика. Тя струеше от невидими източници и озаряваше със своята божествена доброта утробата на голяма зала. Под нейната милувка пробляскваха датчици и скали, грееха монитори и холоекрани, тихо жужаха релета и кабелни артерии…
Сред тази неорганична идилия някак чуждо и прозаично бе щръкнало тялото на еди а биологична единица. Тя имаше дързостта да притежава собствено име. И то беше Елиад Сафтан.
Видът му не бе от най-впечатляващите. Краката му още потръпваха от допира с коварната плазма. Специалните му ботуши бяха разядени и през дупките им любопитно надничаше обгоряла плът. От бронираното яке бяха останали само дрипи, които се свлякоха след опита му да се раздвижи. Бойната му торба бе изчезнала. Медальонът се бе превърнал в безформена топка…
Въпреки този си нежизнерадостен облик протохератор Елиад Сафтан бе изпълнил блестящо поставената задача. Той бе успял да се промъкне през Ивицата и да се добере до всичко онова, което даряваше с дух мъртвата инак плът на Върховния компютър МОЗГАН-003. За този миг поробеното човечество бе бленувало от векове. Цената, платена за неговото сбъдване, се измерваше с хиляди отдадени живота, много кръв, сълзи и скърби… И ето сега един от тези страдалци стоеше насред контролната зала. Никой не можеше да му попречи да огледа най-охраняваното помещение на Земята, никой не можеше да му попречи да се разходи свободно из най-уязвимото място на МОЗГАН… Сега оставаше само Елиад да го взриви…
Но нямаше с какво! Да се опита да направи нещо с двете си голи ръце, които единствено му бяха останали, беше безнадеждно. Можеше наистина да разкъса някой и друг кабел, но регенериращите системи бързо щяха да възстановят разрушенията. Не бе изключено да налепи и на някой свръхенергиен проводник… Беше безпомощен. Отнякъде изпълзяха и предателските пипала на изтощението. До този момент трескавото желаните му бе вдъхвало от живителния си допинг, но опитите да се излъже природата не можеха да останат ненаказани. Яростта му се бе изпарила. Искаше само едно — да се свре в някой от мамещите с уюта си ъгли и да спи… Тогава се обади замлъкналият от часове и позабравен от него СВРУУМ-411:
— Уверен бях, че ти си най-добрият — каза Свръхпровеждащия компютър. — На тебе бях заложил всичките ой надежди и не се излъгах. Ако знаеше само с колко любов и търпение съм те дирил сред разпръснатите между звездите легиони, как съм прекарвал през решетото на жестоките си изисквания всяка прашинка от златоносния пясък на малкото ти достойнства и множеството ти пороци. Точно ти ми трябваше, протохераторе, ти, а не някакъв митичен герой или разглезен супермен. И те открих, отгледах те и те благослових. Не ме подведе. Вярвай ми, не ще пожаля благородните метали от хазната си, за да издигна най-високата статуя на благодарността, която Земята е познавала. Поколения позитронни братя и клети човеци ще се покланят в безмълвие пред твоя подвиг…
— Но подвиг няма да има, Свръхпровеждащий глупако! Не виждаш ли, че съм въоръжен колкото новобранец на военна комисия? Или допускаш, че по твоя воля ще прегриза някой от високоволтовите гръкляни на любимия МОЗГАН?! Дори да мога, няма да го направя!