— Знаеш ли, протохераторе, къде бе твоята грешка? При това ти с учудваща упоритост продължаваш да я повтаряш. Ще ти я посоча, защото си мой довереник, макар че няма да имаш кой знае колко голяма полза от съвета ми. Ти наистина ме смяташе за глупак. През цялото време ти наивно вярваше, че си по-умен от мен, че си ме заблудил при подбора, че нямам никаква представа за жалкото ви заговорче, че не зная нищо за времепреместителя… Обидно, Елиад, обидно! Дори едно позитронно нищожество има гордост, която трябва да бъде щадена.
Елиад Сафтан почувствува как крайниците му настиват. Физическите му сили се бяха изчерпали отдавна, а крепящият го досега дух го напускаше като невярна любовница, махайки му с копринена кърпичка за сбогом…
— Но ти бе длъжен да знаеш, гордий протохераторе, че твоят повелител, великият Свръхпровеждащ компютър СВРУУМ-411, не е чак толкова празноглав. Тъкмо обратното. Повярвай ми, ти не можеш да броиш до толкова много, колкото билиона варианти бях предвидил за развитието на Играта. И един от тях е в действие тъкмо сега. И знаеш ли какво предвижда той? Взривяването на всичко, което те заобикаля… Идеята ми подсказа една древна сентенция. Ако не се лъжа, тя гласеше: „Омниа меа, мекум портум“, което по нашему ще рече: „Всичко мое нося със себе си“. Ами да, рекох си тогава, колко е просто и съвършено като мисъл. По-късно се натъкнах на разказите за камикадзе. Въобще много -.полезно е да се познава историята на човечеството. Странната дума е японска и означава нещо като „жива торпила“. Та накратко, протохераторе, ако това те успокоява, ти си една жива торпила, крачеща бомба или треперещ от страх къс взрив… Избери си сам сравнението. Натъпкал съм те догоре с най-мощния експлозив, създаден някога на тази планета. И от мен зависи кога ще ти подпаля фитила. Но знай, не мисля да се бавя. Ще имам много грижи с тържествата…
— Ти нямащ право! — закрещя с последните си сили Елиад. — Не смей да ме докоснеш! Аз имам заслуги, ти знаеш това…
— Знам и затова съм сигурен, че ще изпълниш дълга си докрай.
— Не искам, не искам! Помощ! — викаше протохераторът. После истеричният пристъп премина и Елиад се свлече на пода. — Ти нямаш право! — успя да промълви тихо той.
— Стани! — изкряска СВРУУМ. — Стани и изпълни онова, за което си се клел и за което цял живот съм те подготвял!
След това, вече поомекнал, компютърът счете за нужно да добави топло:
— Като стана дума за поучителните изречения, изгребани от съкровищниците на античността, ще си позволя да ти цитирам едно, което ми се струва подходящо за случая: „Лошо живее този, който не ще знае да умре достойно“. Но аз ти обещавам, че идващото потомство ще знае само едно — офицерът Елиад Сафтан е живял честно и е загинал геройски. А сега стани и върви!
Всякога друг път протохераторът би се съпротивлявал до последен дъх, би крещял и вил, би чупил и рушил, би убивал… Но не и сега. Сякаш някой чужд човек, а не той, се надигна с мъка от пода и се олюля. Сред пустотата на залата, приличаща на огромен снимачен павилион, превърнат от група експресионисти в осезаем кошмар, се изправи восъчната фигура на безволевия Чезаре, обладан от престъпната, но могъща сугестивна сила на отмъстителния доктор Калигари.
— Ще те помоля — каза позитронният му двойник, — приближи се до онзи, зеления кабел. Знаеш ли, я най-добре го обвий с ръце… За по-сигурно.
И Елиад Сафтан безропотно се запъти към посочения проводник, тътрейки изранените си нозе и сломената си решимост. Някъде по средата на разстоянието се спря и с голямо усилие попита:
— Кажи ми само едно, ти ли ме прекара или офицерите?
— Виждаш ли, Елиад, нещата са по-сложни. Вашата трагедия е в това, че сте прекалено властолюбиви. И най-жалкото минихераторче си мисли, че може да оглави Вселената, изхождайки от логическото умозаключение, че с успех държи ездите на поверената му кохорта. Но да се твърди, че петдесетина души се ръководят по същия начин, както и няколко милиарда, е, меко казано, наивно.
— И все пак кой? — изстена Елиад.
— Честно казано, някои от твоите хора не бяха от най-дискретните…
— Благодаря! — промълви Сафтан, като направи още няколко крачки.
— Зеления, ако обичаш… Точно така! Ами това беше всичко, Елиад! Благодаря ти! Сбогом. ..
Протохераторът здраво обгърна дебелия проводник, стисна го силно, като да бе гърлото на някой от ония предатели, и неиздържал напрежението, се свлече на пода…
От мига, в който връзката с МОЗГАН се преустанови, до момента на взрива Ор Халас бе в Ивицата. Прекъсването бе отдавна замислен ход, който му позволи да включи в Играта своя робот двойник. Киборгът достойно изпълни задачите си, като отвличаше вниманието на компютрите и заангажираше участниците им. През това време Ор успя да се добере до триетажна сграда, разположена на двадесетина метра срещу огледалния билдинг на позитронния център СВРУУМ-411. Биолокаторите на компютрите не го засякоха, защото бе прикрил присъствието си с изработения от него телепатичен шлем. Уредът му позволяваше да ограничи интензитета на своето излъчване и да сведе до минимум обхвата на биополето си. С негова помощ Халас можеше също така да чете мислите на позитронните мозъци, както и да контролира верния робот.