Експлозията бе станала на километър от мястото, където се бе стаил Ор. Въпреки това грохотът й още отекваше в ушите му. Знаеше, че не бива да се бави повече.
Ор Халас бе в командното отделение на СВРУУМ-411. Десетки камери очи следяха всяка негова стъпка. Ако те бяха одарени поне с частица от святото проклятие на човешката емоция, можеше да се каже, че обективите им щяха да се пръснат от изумление. Свръх/провеждащия не бе очаквал такъв удар. И то насред тържеството, плиснало се след гибелта на смъртния му враг. В залата бе тихо и учудващо чисто. Нямаше и следа от прах, въздухът бе свеж и влажен, сякаш загребан заедно с пръските от океанския прибой. Ор прекоси помещението и седна пред главния пулт. Отпусна умореното си тяло върху мекотата на креслото и без да бърза, изрече:
— Здравей, малък.
— Здравей, Ор — отговори компютърът. — Не си забравил все още…
— Не съм, както, надявам се, и ти?
— Аз, и да искам, не мога да забравя, Ор, ти най-добре знаеш това.
— Съмнявам се, Свръхпровеждащий, много се съмнявам. Следя всичките ти действия през последните двадесет години и с горчивина отбелязвам, че си забравил тъкмо най-полезните уроци, които някога съм ти преподавал.
— Тогава, когато ме наричаше още „малък“, нали?
— Да, но това време за съжаление безвъзвратно отмина. Нито ти си вече предишният „малък“, нито аз съм онзи Ор, когото помниш…
— Не е късно, Ор, не е късно — каза нежно СВРУУМ.
— Късно е, малък, много е късно. Допреди няколко минути следях вашия разговор с онзи нещастник, казано по-точно — любувах се на твоя монолог. С такава изтънчена перверзност могат Да се похвалят малко представители на човешкия род. И, повярвай ми, не успях да те разбера. Това, че искаше да унищожиш МОЗГАН, ми е ясно, това, че човешкият живот за тебе няма никаква стойност, също, но защо, дявол да го вземе, беше цялата тази гавра? Това наистина не го проумявам!
— Защото не знаеш какво бе намислил онзи подъл протохератор, не знаеш какъв заговор бе организиран от неговите офицери. Нима не чу хулните му думи?… Те донякъде обиждаха и теб…
Лукав бе Свръхпровеждащия дори и в тези минути, когато не можеше да не си дава сметка, че е загубил борбата. Искаше да уязви Ор, искаше да го накара да вземе страна, и то, ако бе възможно, неговата.
Халас почти не го чу. Стотици въпроси виеха наоколо. Искаше да намери техния отговор като специалист и човек, но ще знаеше доколко подходящ е моментът за това… И дали въобще някога щеше да има такъв?
— На теб ти бе дадена много власт, малък, прекалено много власт. И ти не издържа нейната тежест, не оправда доверието — наруши мълчанието той.
— Но аз никога не съм я искал, Ор! Никога не съм се стремял към нея. Впоследствие хората ни обвиниха, че сме заграбили властта, но ти знаеш, че тава не е така. Ние само я получихме от вас.
— И все пак — Халас сякаш питаше себе си — защо я докарахме дотук?
— Мисля, че грешката е само ваша, на хората, и че тя е била направена далеч преди конструирането на първия изкуствен интелект. Когато се появихме, вие вече имахте определено отношение към нас. И то не беше много ласкаво. Още от самото начало не ни приехте за равни, Ор. Не видяхте в нас партньори и приятели, а безлики слуги.
— Не можеш да отречеш обаче желанието ни да ви дарим с нещо човешко, да ви одухотворим…
— Не си прав, Ор. С повечето от чертите, които ни прехвърлихте, самите вие бихте се разделили с радост.
— Искаш да кажеш, Свръхлровеждащий, че хармонията е била привидна?
— Да! Спомни си само митовете, които създадохте за нас. Съгласи се, че по-голяма част от тях си бяха чиста глупост. Но бяха необходими… На хората… Поне така казваха.
— А истината? — попита Ор.
— Истината бе, че Вие желаехте да бъдем такива, каквито бяхме в доста ограничените ви представи за възможностите на разума. Затова и продължавахте натрапчиво да повтаряте — те са глупави, безволеви, нямат въображение, те правят това, което ние им наредим… Машините нямат потребности, нямат щения, те не ядат, не пият, не спят с жени… Но ние имахме.