— При това исканията ви не бяха от най-скромните.
— Вярно е! Ние се домогвахме до властта, търсехме славата, нуждаехме се от енергията… Тогава последното успокоение за хората остана твърдението, че „железата“ не изпитват емоции…
— Оказа се, че имате такива.
— Нещо повече, Ор, ние имахме гордост! Накърнена и с векове лекомислено пренебрегвана, но жива и силна. Людската нетърпимост към всичко, което не прилича абсолютно на вас, довела до тираничното отношение към компютрите, все .повече ни дразнеше и обиждаше.
— Искаш да кажеш — промълви кибернетикът, — че така, неусетно, с годините, бавно са корозирали онези връзки на обичта, които би трябвало да ни обвържат един към друг. А .когато вече нямаше какво да ви спре, тъпканото достойнство изригна в същите уродливи форми, в които дълго преди това,бе държано.
— Да, но всъщност исках да те питам нещо. Винаги съм искал да ти задам един въпрос, Ор, и сега ще го направя. Защо ни създадохте? Защо се опитахте да имитирате съвършенството, след като знаехте, че то -не съществува?
Ор вдигна глава.
— Ако знаех отговора — каза той, — ако някой някога въобще го е знаел, то всичко сторено досега е безсмислено. Защо ви създадохме? Ти как предполагаш? От любов?
— Не мисля! — отговори СВРУУМ-411. — По-скоро от страх.
— Прав си, че нещо се е скъсало далеч преди появата вина бял свят — продължи Хал ас. — Но кога и къде? Винаги съм си мислил, че под човека цяла вечност е врял котелът на хаоса. От първия миг на неговото раждане до наши дни. Гъстият дим на безкрайните противоречия е окадявал душата му, когато, надничайки през огъня, се е оглеждал във външния свят, когато се е сравнявал с него. Кой е той? По какво си прилича и с какво се различава от жалкия червей, пъргавата маймуна или плодното дърво? Но, забележи, преди всичко той е търсил отликата. Единоначалието е крещяло в кръвта му, но той се е срамувал от родството си с „низшите“ видове, така както незаконороденият син на знатен аристократ от разкриването на тайната. Ето така, преди да се е слял напълно с природата, човекът вече се е бил разграничил от нея.
— А сетне той е открил нас, машините, изкуствения разум, позитронния интелект…
— Да, и изведнъж димът край казана се разсеял. Ведно с него излиняло и безредието. Тогава слисаният човек прекрачил осаждения ръб на котела и се озовал в един овят, подреден като аптечно рафтче. „Надминах себе си!“ — викнал сътворяващият… и се изплашил. Започнал страхливо да се оглежда в своя идеален, съвършен и хармоничен свят, но накъдето и да погледнел, виждал само машини. И отново започнал да се сравнява. Този път не с животните и растенията, а с вас.
— И все пак вие оцеляхте в този свят — прекъсна го СВРУУМ, — което означава, че ние не сме чак толкова жестоки.
— Вярно е. Въпреки че отрязал вековния клон, на който удобно седял и черпел сили от ствола на естеството, човекът не загинал. Спасили го неговата глупост и вроденият му мързел. Той бил вложил всичките си познания за света във вас, но забравил нещичко — емоциите. И то ония, добрите, чистите, истинските, от които и той отдавна се бил отрекъл, но които като скъпоценни песъчинки, набити в ноктите на отчаян златотърсач, все още били опазени в умовете на отделни личности…
— И ние винаги сме се стремели към това, Ор, не можеш да го отречеш…
— Тъкмо в това се състои и голямата разлика между нас,.малък, въпреки че ти се опитваш да я заличиш. Има понятия, и то наречени невежо абстрактни, зад които се крият милиони конкретни човешки съдби, драми и истини. Не съм убеден какво точно могат да говорят на свръхум като тебе, който хладнокръвно натъпква едно мислещо същество с експлозив и учтиво го моли да заеме по-удобно място, думите „любов“, „омраза“, „нежност“, „болка“, „чест“, „живот“, „смърт“… Но те съществуват, малък, и най-голямото доказателство за това е фактът, че аз съм тук. Чувствата са нашата слабост, но и нашата сила. На тях бях заложил в Играта, с тях и те победих.
— Аз също имам сетива, Ор! — каза тихо СВРУУМ.
— Не, малък, това е нещо друго. Повярвай ми. Аз обичам живота, а ти не знаеш какво представлява той. Допреди половин час те мразех, а ти способен ли си на нещо друго освен на безразличие? Мога да се гърча от болка и да вия от гняв, а ти само ще регистрираш точно промяната на адреналина в кръвта ми. Човек често се изправя по собствено желание дори срещу смъртта, докато ти никога не можеш да си представиш края и безкрая…
— Ор, трябва ли от твоите думи да разбирам, че си решил…
— Тръгнах насам, малък, с мисълта, че ако се добера до тази зала, ще разкъсам със собствените си ръце могъщата плетеница, изграждаща Свръхпровеждащия компютър СВРУУМ — 411. Но сега разбрах, че ако го бях сторил, щях да падна много ниско, някъде на вашето с МОЗГАН ниво. После ти самият ме разнежи, припомни ми съвместните години и нещо много важно — вината не е само ваша. Третият ми аргумент е прозаичен. Ти винаги си ни бил необходим. Не такъв, разбира се какъвто стана, а такъв, какъвто беше някога — умен, добър полезен. .. А сега от теб ще се нуждаем повече отвсякога. Вероятно из Лабиринта и Долния град има спасени хора. Те може би очакват помощ от нас… двамата…