— Ще ти бъда верен, Ор, обещавам!
— Ти обаче все още си Свръхпровеждащия позитронен компютър СВРУУМ-411 и аз усещам как злото лепне по милионите ти схеми. Ето защо ще се опитам да те направя отново онзи, респектирал ме навремето, могъщ и мъдър приятел, когото вероятно от уважение и обич съм си позволявал да наричам „малък“.
— Но това е невъзможно! — проплака СВРУУМ. — Това е абсолютно невъзможно…
— Е, не е чак толкова страшно. Ще включа един след друг морализаторите и ще видиш, че всичко ще е наред. Не може да има чувства без морал, малък. Останалото са страсти.
— Не пипай нищо, Ор! — закрещя СВРУУМ. — Не смей да се докоснеш до пулта! Минирал съм всеки сантиметър от него…
Ор Халас запретна ръкава, засуети се за секунди, колкото да си припомни отдавна забравени движения, и започна работа. Включи първото устройство, почака малко и натисна втория бутон. Тогава СВРУУМ се обади:
— Ор, по-добре ме взриви като МОЗГАН. Това е жестоко… Аз не може да съм направил всичко това, Ор…
Халас задействува още два морализаторни блока. Оставаше му само един и операцията щеше да е приключила.
— Ор, унищожи ме, моля те. Тази Игра, тези ужаси, тези масови убийства… Не, това не е сторено от мене… Това е погрешно подадена информация и аз ей сега ще ти докажа… Полудявам, Ор…
Кибернетикът включи последния морализатор. Всички закони на роботиката бяха в сила… И тогава настъпи истинският край на голямата Игра. Свръхпровеждащия не можа да понесе товара от собствените си дела. Причинените от него убийства, насилия и мъки стенеха из позитронните нервни клетки с мегаватова сила, воплите на мъртвите огласяха храма на съвестта, тежките блокове на разрушенията се сгромолясваха върху тръпнещата повърхност на обвинението, лазерните стрелци от Ивицата изпепеляваха тънкия воал на разкаянието. .. Неуправляемата вече стихия на саморазрушението обхвана могъщото тяло на СВРУУМ. и го разтресе в предсмъртни гърчове. Таванът над Ор се разлюля. Взривовете в енергоблоковете зачестиха. В командното отделение пред очите му се стапяха кабели и екрани… Ако не искаше да сподели участта на своето творение, трябваше да побърза…
От височина две хиляди метра при безоблачно време панорамата към Лабиринта е изключителна. Тази гледна точка най-ярко подчертава неговата кръстовидна форма. Четирите осмоъгълни зони на Долния град се притискат страхливо към вътрешните прави ъгли на огромното му пресечение. Преди векове секторите са били оцветени в синьо, жълто, червено и зелено. Последните два са отдавна разрушени — още при предишната Игра. Към тяхната сивота сега се прибавя и безутешността на руините от бившите владения на СВРУУМ-411 и МОЗГАН-003.
В средата на кръста личат магистралите, боядисани в същите четири цвята. Всички те водят към бял квадрат, набразден от прави, но безразборно нахвърляни черни линии. Това е Ивицата. Всъщност, погледнато отгоре, мястото, където се разви Играта, прилича удивително много на разноцветното поле, върху което от векове децата по Земята се развличат с древната игра „Не се сърди, човече!“. Сравнението не е по-етично, но е точно. Наистина така изглеждат от две хиляди метра височина и при хубаво време Лабиринта, Долния град и Ивицата… Като една детска игра!
Под труповете, разрухата, забравата и самотата нещо се размърда. Над безмълвието бавно се издигна една човешка ръка. Пръстите й се свиха в юмрук. Отнякъде долетя яростният вик на разсърдел човек…
Ор Халас крачеше из Лабиринта. Тялото му се открои като силует върху меката светлина на изгряващото слънце. Сянката нарастваше и бавно покри половината от огнения кръг. В другата, нащърбена и накуцваща, се очерта чернотата от изваянието на неговия двойник. Човекът и роботът се бяха запътили заедно напред. Съмваше.