Гласовете на коментаторите ехтяха:
— … на цялата планета са насочени към Играта. Велика, неповторима, единствена — това е тя! Място на действието — Лабиринта! Време на действието — неограничено! Участници — засега само играчът на Върховния компютър МОЗГАН — 003! Но това е Мох Федас… Той тръгва добре, много добре… Три, о, ето, провървя му — пет, следващия опит — четири! Та той е в близост до Ивицата! През това време Жребия е обърнал гръб на Свръхпровеждащия СВРУУМ –411 и той все още не е успял да вкара никой от своите избраници в Играта… Засега в Лабиринта е само Номер едно на Великия МОЗГАН — 003…
За Мох Федас Играта наистина започна добре. Излезе бавно и с подчертано достойнство от сградата бункер, където бе съсредоточена цялата мощ на неговия повелител (поне така се говореше). „Преплува“ през любопитната тълпа, изляла се като цунами пред „МОЗГАН’С Център“, направи лек тен под огнедишащите слънца на ония от холовизията, като успя дори да каже някоя и друга остроумна фраза пред микрофона!.. Това влизаше в правилата на Играта, След това се отскубна от почитателите и се отправи към метрото. Заслиза по стъпалата, сториха му се безброй. На перона имаше малко хора. Не му обърнаха внимание — сигурно не го познаха…
— Внимавай! — каза МОЗГАН. — След петнадесет секунди пристига твоят влак. Качи се във втория вагон и слез на третата спирка! Успех!
В главата на Мох бе монтирано съвършеното средство за връзка — миниатюрна биопластина, осъществяваща двустранния мисловен контакт между неговия и позитронния мозък на Върховния компютър. Беше се подчинил изцяло на могъщата му кибернетична воля и не се страхуваше от еретични мисли, които не биха се харесали на МОЗГАН. Всъщност тялото и духът на Принца бяха изпълнени само от една идея — унищожаването на СВРУУМ…
Слезе на третата станция. Една от стените й представляваше мозаично пано, изобразяващо карта на Лабиринта. Хвърли й едно око, преди да излезе от метрото, и остана доволен — бе тръгнал по най-прекия път към Ивицата. Засега!
— В отсрещната уличка е паркиран жълт автомобил — включи се компютърът. — Качи се в него и карай направо по булеварда. На петата пресечка отбий!
Мох изпълни указанията без никакви отклонения. Поддържаше средна скорост, караше уверено. Спря на посоченото място. Встрани от магистралата имаше малко площадче. В дъното му аленееше стоянка за аеротаксита…
— Да! — долетя мисълта на МОЗГАН. — Третото отляво. Височина около сто донера и трета скорост! Четири мили точно над аутобана „Норд-5“!
Мох Федас летеше право към целта. Приземи се там, откъдето „Норд-5“ завиваше надясно, за да заобиколи Ивицата. Вляво се разстилаше нейната безбрежност. За първи път я виждаше толкова отблизо. Струваше му се, че усеща зловещия й полъх. Гледаше омаян в пустотата и мислеше за няколкото крачки, които го отделяха от пътя на истината. Той беше опасен, но водеше към гибелта на СВРУУМ. Някъде там, зад ония зловещи очертания на запустели сгради, се криеха тайнствените помещения, в които туптяха електронните вени на Свръхпровеждащия. До тях искаше да се добере Мох. Беше готов да се влачи по корем, да вие от болка и стене от унижение, но да допълзи до тях. Но знаеше, че за сам човек това беше невъзможно. Тихите и пусти улички, които примамваха със своето спокойствие, бяха претъпкани със спиращи времето капани, биопрепрограматори, убийствени силови полета, плазмохвъргачи,. лазерни снайпери… Тъкмо за тяхното преодоляване разчиташе най-вече на МОЗГАН…
Ако Мох Федас и неговият позитронен покровител бяха успели да задържат още съвсем мъничко щастието на своя страна, Играта можеше да свърши много рано. Докато Принца съзерцаваше Ивицата, ванадиевият зар бесуваше. Пришпорван от бичовете на магнитното поле и шибан от нетърпеливостта на очакването, той най-сетне се смири, забави ход и замря, полегнал на една от страните си. И това реши всичко. Беше ред на СВРУУМ –411. Ако и този път шансът го подминеше, след поредното хвърляне МОЗГАН щеше да има човек, прекрачил е Ивицата. И което бе по-важно — срещу него нямаше да има никой… Но съмненията траяха само секунда…
— Шест! Шест, уважаеми СВРУУМ! — гласът на Главния компютър, който председателствуваше Комисията по жребия, трептеше с високочестотните херцове на облекчението. — Благоволете, Свръхпровеждащий, да встъпите в Играта! Очакваме с нетърпение вашия ход!
— Вкарвам в Играта първия си участник — каза властно СВРУУМ и екранът му потъна в мълчалива тъмнина. Миг преди това обаче по него засияха няколко искрици на задоволство..