Само на Земята можеше да се срещне подобно нищожество. Не че човешкият дух не познаваше падения, напротив, той често се чувствуваше уютно в бездните на низостта, но такава, Марианска падина на безчестието никога не бе обитавал. Наричаха го Шул и нямаше жив човек, който да си спомня истинското му име. Беше мерзавец. Продажен и лепкав, изплъзващ се от всеки полъх на конкретността. При споменаването на думата „работа“, дори на мили разстояние, по тялото му избиваха огнените петна на лентяйска алергия, а оплешивялото му и покрито със струпеи теме се обливаше в едри капки пот. Конфликтът бягаше от него, както той от труда. Шул надушваше облачната му сянка от светлинни години и успяваше да взриви натрапчивата опасност със залповете на своето отчаяно лицемерие. Бе съсипал няколко цветущи предприятия, преди собствениците им да се усетят, и се бе укрил за известно време из Новите територии. Обичаше да се огражда с отявлени некадърници, сред които блестеше като диамант, а за подсилване на отблясъците патинираше способните с властолюбивото презрение на своята сивота. Напоследък с успех се подвизаваше из бизнеса с холографски образи. Сметките му в банките нарастваха методично и правопропорционално на загубите на акционерите. Всеки ропот от тяхна страна бе сподавян тутакси от влажните като очите му фрази: „Какво толкова бе, господа… Недейте така! Хора сме.“ Зад него стоеше като плътна редица и т. нар. низш персонал на фирмата. Той ги ненавиждаше толкова яростно, колкото и своите „многознайковци“, но им бе дал свободи и заплати, за които не бяха дори и сънували. Елегантното съчетание между неговата некомпетентност и бездарието на любимците му смразяваше шефовете над него, но те го търпяха. Шул бе удобен. Послушен, мек при моделиране, безполезен, но и безконфликтен… С тези си достойнства той привлече и вниманието на Свръхпровеждащия компютър…
МОЗГАН — 003 бе разработвал вариантите на подобна ситуация стотици хиляди пъти. Ако прехвърлеше Федас в Ивицата, щеше да оголи гърба си. Въпреки предпазните мерки не биваше да оставя Шул без човешко покритие. Знаеше вече твърде много за него, за да му позволи безпрепятствено да шета из Лабиринта. Жребият можеше да го запрати и в Ивицата, а там защитата на Федас би била най-неефикасна. Предпочиташе двамата да се срещнат извън нейните граници. Ето защо нареди на своя участник:
— Слез отново в метрото и пътувай три спирки към Северозападната зона!
— Разбрано! — смотолеви Мох. Все забравяше, че няма нужда от приказки…
Шул се измъкна незабелязано от цитаделата на СВРУУМ — 411. Мразеше тълпата, шума и най-вече журналистите. Все питаха нещо, все ровеха из миналото. Зави по „Сънсет“ и се качи в чакащата го лимузина. Единственият жест, който си позволи да направи, докато тя вървеше, бе да попипа предния горен джоб на сакото си. Там беше. После се отпусна спокойно на седалката. Зад кормилото нямаше никой. Колата си вървеше сама. И как вървеше! След първите пет преки зави вдясно и след моментно изчакване потегли отново. Четири, после още веднъж пет. Това беше повече от добре, само посочицата нещо го тревожеше… Свръхпровеждащия усети напрежението му и веднага го успокои:
— Не се притеснявай, комбинацията е разигравана нееднократно. Ако потърпиш още малко, ще ти устроя среща с едно хубаво младо момче. Трябва да го убиеш незабавно, ако, разбира се, не гориш от желание да си размените ролите… — с Шул трябваше да се говори така. Точно, ясно и вулгарно.
Ескалаторите изкачиха Мох Федас отново на белия свят и той се озова на площад „Мелпомена“. Тръгна по „Одеонуей“. и потъна в познати води. Следобедните сеанси вече свършваха и публиката бавно се разотиваше. Започваше трескавото приготовление за вечерните представления. Нощта бавно падаше и меките светлини на рекламите извайваха от нейната тъмнота очертанията на призрачни сцени, върху които се разиграваха само обещанията за онова, което очакваше зрителя вътре, в истинските театри. А навън с всяка измината минута се вдигаше градусът на нетърпението и децибелите на шума. Открити автомобили паркираха със самочувствие, равно на огромните им размери, размекнали се от любезност портиери отваряха широко вратите им, за да могат слизащите от тях дами да покажат дължината на модната линия и тази на бедрата си… Федас дотолкова се бе увлякъл по лъскавото шествие, че когато чу гласа на МОЗГАН, се сепна:
— Влез в „Хамбара“! — заповяда той. — Имаш запазен билет на касата.
Преди години „Хамбара“ беше мястото, където скромна студентска трупа правеше първите си стъпки в изкуството. Днес той имаше славата на един от най-снобските и най-посещаваните театри в Лабиринта. Извратеният вкус на неговия режисьор (самият той обичаше да го наричат „художествен ръководител“) и няколкото скандала около последните му постановки (за тях пък държеше да са „авангардни“) превърнаха „Хамбара“ в дупка, където всяка вечер си даваха среща доста плъхове.