Мох бе чувал десетки пикантни легенди, изписали кратка-та, но бурна история на театъра. Сега обаче те не го вълнуваха, защото вече слизаше по покритите с вишневочервено кадифе стълби…
Онези, които бяха предпочели Играта пред магията на театъра, стояха пред холовизорите си и се наслаждаваха на бисерите, щедро разпръсквани от известния коментатор Це Али-пи. Днес той беше във форма:
— … но това означава, че ситуацията вече силно се променя! Така е в Играта, така е! До последния момент напрежението ще ни държи в нажежените си клещи, за да докаже, че фундаменталната основа на нашите страсти е всъщност истинският двигател на прогреса…
Жребия се бе обърнал. Допреди секунди към Мох Федас се бе устремил само Шул. Сега зад гърба му щеше да се промъква из навалицата на Лабиринта и вторият играч на СВРУУМ — 411. Добре, че Принца не знаеше за това. Поне засега…
— Ще продължите ли с първия си участник, високопочтений СВРУУМ, или ще предпочетете да използувате най-високото число, за да включите в Играта втория си човек? — бяха попитали от Комисията.
— Вкарвам в Играта Зифрон Асар. — Това бе всичко.
Единственото нещо, което Зифрон Асар притежаваше на този свят, бе яростта. Омразата към всичките там компютри и техните човешки придатъци, жалката пасмина от лакеи, готови да излижат дори високоволтовите им кабели в името на тлъсто парче или добра служба. Но най-вече ненавиждаше тълпата. Онази дива, сива и отрудена маса, към която за жалост принадлежеше, принудена цял живот безропотно да работи. И той работеше години наред, тъпо, примирено… После изведнъж всичко това му омръзна. Заряза дома си, семейството си, работата си. Пропи се. Псуваше машините, обвиняваше ги за всичко, но бе толкова .пропаднал, че започна да сътрудничи, на полицейския компютър. Беше си чист доносник, подъл и безнравствен като света, в който живееше. Произнасянето на думата обаче го дразнеше и затова бе признателен на покровителя си, че я заместваше с нещо по-така… Компютърът също се отплащаше с дребна услуга — някоя пара за алкохола, с лицемерно, но сгряващо обещание.
Ето така, крачка по крачка, той се озова в подножието на гордостта. Беше загубил всичко по пътя. Останала му само яростта и омразата. И нещо друго. То припламваше рядко, много рядко, но озаренията му бяха ярки и искрящи. Нещо чисто и светло се раждаше тогава у Асар, което нашепваше не винаги разбираеми, но толкова приятни слова. Тъкмо тогава му се щеше да направи нещо. Нещо героично и. красиво, нещо възвишено и бунтовно. Само в тези мигове му се искаше да вярва, че е създаден на този свят и за нещо друго. За нещо по-различно от безцветното съществуване на един полицейски доносник и една човешка отрепка…
Когато Локалния компютър му съобщи, че го викат „горе“, като подкрепи думите си с ярко припламване на екрана, върху който се очерта голяма стрелка, сочеща към тавана, това не го изненада… Зифрон бе престанал да се учудва отдавна. Досети се сам, че става въпрос за Играта. Малцина бяха такива като него, които владееха до съвършенство силата на изпепеляващите с дъха си оръжия на човешката ярост…
На сцената ставаха странни неща и което бе по-интересно, бавни. Постановката се казваше „Лагуна“ и целият номер на режисьора се състоеше в това, че бе принудил актьорите да извършват движенията си безумно разтеглени във времето. Инак те не правеха нищо особено. Излизаха един подир друг на сцената (тоест на плажа), разпъваха шезлонгите и чадърите си и лягаха да се пекат. Но всичко това ставаше ужасно флегматично, изнервящо мудно. Октофоничната уредба възпроизвеждаше така характерния (според постановчика) за всяка лагуна дискотътен на прибоя. През определени интервали той се засилваше и тогава актьорите, достатъчно натегнали нерви и мускули, изригваха в неколкосекунден див и забързан ритъм, за да се стаят отново в дразнещата леност на претенциозното и формалистично режисьорско мислене…
Макар и бавно, хората, излизащи от плажните кабини, ставаха все повече и повече, запълваха пространството между кулисите. Човешкият мравуняк набъбваше и нервните изпразвания на натрупаната енергия вече не дразнеха, а се възприемаха като нещо естествено. „Сигурно Играта, погледната отстрани, изглежда така?“ — помисли си Мох Федас…