Спектакълът го бе погълнал и на Принца му бяха необходими няколко секунди и мъничко воля, за да се върне към действителността. „Защо ли е избрал такъв отнесен тип като мен?“ — попита се той и си отговори, че вероятно и това е някакъв трик на Върховния. Така си и беше, но нямаше много време за обяснения, защото в този момент Мох разпозна Шул… Бе го видял само за секунди при представянето, но го бе запомнил. Придвижваше се бавно от левия край на сцената към центъра, като се прикриваше зад плажен дюшек. Федас пусна бавно дясната си ръка към бедрото. Пиесата явно му действуваше, защото го направи почти със скоростта на актьорските движения.
— Не бързай! — чу гласа на МОЗГАН. — Това е номер. Стар и износен като продажната душа на своя изпълнител.
— Шул, нали? Онзи с дюшека… — мислите на Мох се бяха отърсили от убийствения ритъм…
— Грешиш! — каза хладно МОЗГАН. — Онова там е образът на Шул, холографското му изображение. Самият той се прави на маймуна пред една камера в съседната зала. Предпазлив е и иска да те види предварително. Иска да е сигурен, че ще… успее.
— Защо не беше жив! — простена Мох. — Както се влачи да сцената… Ще го изпепеля с…
— Почакай само още пет секунди… Пет, четири, три, внимавай, две, една… Стреляй!
От втория ред се надигна млад мъж. В ръцете му блесна неутронен магнум, от който излетя ослепително бял лъч. Изведнъж стана тъмно. Жените запищяха. Мъжете наскачаха. Суматохата се развиваше нормално. От сцената полъхваше на опърлено…
Върховния компютър МОЗГАН –003 не бе събирал подчинените си от няколко месеца. Подготовката за Играта отнемаше цялото му свободно време и затова бе поделил най-нетърпящите отлагане задачи между доверените си Главни компютри Те от своя страна ги бяха свели до знанието на Локалните те пък — до Градските компютри. Проблемите бяха стари и ясни. Затова и МОЗГАН смяташе да бъде кратък и изчерпателен:
— Господа Главни, Локални и Градски компютри. Играта навлиза в своята решителна фаза. Засега инициативата е в наши ръце, но главните действия тепърва предстоят. Пред нас с цялата си тежест стоят много нерешени проблеми. — Някои от компютрите сведоха свенливо антени. — Вие всички станахте свидетели на първия ни голям успех. Бе унищожен играч на врага, И въпреки че той не бе от ранга както на своите съекипници, така и на нашите момчета, ние бяхме принудени да направим някои жертви. За материализирането на холографското му изображение бе изразходвано огромно количество енергия… Или с две думи, господа, предлагайте конкретни мероприятия. Нужна ни е енергия, много енергия. В противен случай смятайте Играта за загубена.
Мълчанието скоро бе нарушено.
— Нека опитаме със зодиакалното часово време — плахо започна един от присъствуващите.
— Опитайте! — отвърна МОЗГАН.
— Да въведем режим за икономии на плазмата — обади се втори.
— Въведете!
— Възможни са и корекции в ценностните показатели — предложи трети.
— Коригирайте! — МОЗГАН беше доволен.
— Но всичко това може да доведе до някои временни затруднения за човеците — досети се някой. — Те и сега обядват по мръкнало.
— Вие сам го казахте много точно, уважаемий, това ще бъдат временни мерки… А след това…
— Ама, разбира се… Аз само… — бавно заглъхна усъмнилият се Главен компютър.
— Закривам заседанието — каза Върховния компютър. — Сега всичките ни усилия трябва да бъдат насочени към Играта.
Шул бе мъртъв. Мох Федас вече нямаше работа в театъра. Старият мошеник бе забравил, че подлостта и предателството бяха измислени от такива като бащата на Принца. И тази досадна небрежност му бе струвала главата. Самият Федас бе на път да повтори грешката на убития. Гордостта от добре свършената задача го бе заслепила и той не забеляза безликата и сива сянка, която се лепна за него след излизането от „Хамбара“. МОЗГАН обаче виждаше всичко…
За многомилионната публика започна най-интересната част от Играта — преследването. Тези, които я бяха измислили, знаеха много добре какво правят и какво искат. Тълпата трябваше да се увлече. Във въртопа трябваше да се излее не само силата на пряко участвуващите, но и страстите, симпатиите, желанията, страховете и възторзите на наблюдаващите. В противен случай представлението губеше от своя катарзисен смисъл. Всички обитатели на Лабиринта бяха вторачили погледите си. към холовизорите. Камери и ретранслатори, гласове и кабели, коментатори и техника се бяха уплели в едно бясно и ревящо кълбо. В началото то тръгна тромаво, бутано от плахостта на пресметливостта, но с всеки метър, изминат по стръмния склон на безразсъдството, неговата увличаща скорост нарастваше. В момента тя все още можеше да се контролира от двата могъщи съперника. Улавяше се и от средствата, създадени, за да отразят събитието. И те го правеха. Професионално, дори с някакъв лек финес, присъщ на всеки, който отстрани и с аристократична неангажираност наблюдава кървава гладиаторска битка или жестока корида. Тази позиция беше удобна и безопасна. Само че временна и несигурна. Не само играчите сменяха бързо местата си. Засега обаче малцина се досещаха за това. Интересът на всички бе насочен към галаспектакъла. А той бе започнал да вдига своя градус…