— Дори да сте прав — Федас заговори кротко, — вие не сте справедлив. Знаете ли какво получихме за това, което вие наричате предателство. Знаете ли какво стана с баща ми?
— Какво стана?! Ти ми отговори какво толкова стана с нещастния ти татко! — Зифрон разпери питащо ръце, които веднага сви в юмруци. — Нищо не стана. Натрупаните с „честен“ труд пари останаха ли му — останаха му! Граволета взеха ли му — не му го взеха! Латифундиите ви на Центавър ваши ли са си — ваши са! А питаш ли ме мене цял живот как съм живял… Глад, мизерия, беднотия… Ти слизал ли си някога в Долния град?
— Слизал съм — прошепна Мох. — Знам какво е.
— Нищо не знаеш, защото там отдавна няма нищо. Нищи — това вече означава нищо, нищожество, пустота. Бледи сенки на бившите горди създатели на електронни мозъци и звездни покорители. Няма дори и слаб повей от величавия бунт на отдавна отминалите години… Скотове. Роби. Тълпа сиви животни. Дори гаврата с бездушното им смирение не ражда ярост, а само овълчва от време на време застиналата им кръв. За тези нещастници и животът е обида…
— През последните години много неща се промениха — смирено каза Принца, а очите му шареха безпомощно из голямото помещение и с надежда поглеждаха към магнума.
— Нищо не се е променило, приятелче, нищо. Ужасното обаче е друго. Долу все още мъждука така наречената искрица на разума. Изненадващо е, но сред този многомилионен боклук все още можеш да откриеш истински хора. И това, че машините ги мачкат, експлоатират и лъжат, е най-малкото. Тези хора умират по сто пъти на ден, когато виждат, че техните жалки творения крадат от мислите им, от езика им, от думите им. Тенекиените бракми съставят твоята биография, обясняват ти кога и защо си роден, те измислят приказките за децата, те преправят историята на човешкия род и я свеждат до жалкия период на машинно-позитронната революция… Те пеят като нас, а ни карат да пеем като тях, да танцуваме в машинния им ритъм, да се движим като тях… Те ни задължават да правим дори любов, изричайки словата, които услужливо ни подсказват! Той и сега нашепва нещо в нежните ти ушенца, нали? Кажи де, какво ти вика онова жалко роботче?
— Честно казано, нищо. Аз сам се питам откъде извира вашата омраза. Разбирам, че не ви е било леко, но обикновено такива хора търсят и намират упование в смирението, във вярата…
— Да, това е общоприетото схващане, внушено ви от любимите компютри. При това то е много удобно. Само че сега всичко се е обърнало с краката нагоре. Дори мизерията въстана в нашия поробен свят и вече не насочва хората към бога или социалните борби. Човешките взаимоотношения се изродиха и се сведоха до една жалка битка за оцеляване, в която всичко свято бива охулено и подиграно, забраните — потъпкани, а законите на прадедите — забравени…
Зифрон бе побеснял. От години сдържана стихия се бе разляла из кабинета, преливаше в коридора и се стичаше по пустите етажи на сградата. Той разбираше своето безсилие и тъкмо това го влудяваше. В тези минути на ярост би тръгнал да воюва против цялата неправда на света. Но срещу него сега имаше само един натруфен портрет — кичовата холография на СВРУУМ — 411, под чиято масивна рамка се бе свил един изплашен човек.
— Ей, тъпи компютърчета — викаше Асар с пълно гърло, обръщайки се ту към изображението на стената, ту към Мох, — чувате ли ме? Чуват ме — тихо довери той на Принца. — Чуват меее… — гласът му отново заехтя. — Чуват ме тези стари железарии. Та ето какво исках да ви кажа. Първо — глупавата ви Игра е измислена от хората. Второ — въобще не сте майстори в нея. И трето — аз не съм лакей като този тук — той посочи към Федас. — Чуваш ли, жалкий СВРУУМ-е, беднякът Зифрон Асар не е пионка, която можеш да размотаваш по разораното от човешката мъка поле. И за да ви докажа това, ще-убия ей сега туй нещастно и зъзнещо от страх създание с тия си две ръце… Виж го, МОЗГАН-е, виж как трепери твоят избраник и, да ти кажа честно, хич не се вълнува за съдбата на своя покровител — Върховния компютър…
3ифрон Асар протегна ръцете си напред и се отправи към Мох. Гневът бавно преместваше краката му към бюрото, жестокостта се бе разстлала върху лицето му. Само в очите, и то за миг, пробяга сянката на съмнението. Съзнаваше, че всичко е безсмислено. Но вече бе тръгнал…
Принца стана от стола и се прилепи до стената. Знаеше,, че МОЗГАН следи сцената, и очакваше нарежданията му. В отговор на своите надежди усети слабо прещракваме в главата си. Позитронният мозък се бе изключил, без дори да се сбогува с първия си играч. Отсега нататък Мох Федас щеше вече да знае, че всички върховни компютри са неблагодарни и подли… Но> беше малко късно за тази инак полезна информация. Ръцете на Асар тъкмо опипваха гърлото му с хищните си пръсти. Пред, очите му притъмня, след което нещо блесна…