От единия сак стърчеше кабел. Mini-USB, трябваше само да го включи в телефона, после да придвижи автомобила няколко метра по-близо до магистралата и да избяга в гората. Водачът щеше да свърши останалото. Едно последно обаждане, зън-зън в сака и след това…
KA-BOOMM
А после?
To the victor belongs the spoils, според дебелака Бакала от „Семейство Сопрано“. Всичките му мечти щяха да се сбъднат. Щеше да бъде fucking famous или поне ако вярваше на Водача.
Така че въпросът беше просто вярваше ли му.
Сините светлини се приближаваха.
Той нямаше много време.
Решението всъщност беше съвсем просто. Беше го взел още преди дни, по едва сега всичко наистина му стана ясно.
Че всъщност имаше само една алтернатива. Синьото хапче или червеното? Safe или all in? Да нападне или да отпадне?
Ladies and gentlemen, the clock is ticking, please place your bets…
Той извади телефона от джоба, свърза го с кабела и затръшна вратата.
После изтича до шофьорското място, запали и натисна газта до дупка.
— Спри! — извика тя внезапно.
— А? — отвърна Викстрьом и обърна въпросително глава към нея.
— Спри, по дяволите, спри колата! — изрева тя и грабна радиомикрофона.
Отклонението приближаваше все повече, скоро щеше да може да прочете номера и без бинокъл. 1710, същата кола, която трябваше да бъде на сервиз.
Колата, която Хенке твърдеше, че е открадната. Във всеки шибан случай, тя със сигурност не трябваше да стои тук! Не сега!
Определено не!
— Спрете всички коли — извика тя в микрофона, а Викстрьом същевременно се набра на спирачката. В същия миг, в който предпазният колан я улови, тя видя как полицейският бус започна да се движи към тях.
Казват, че мигването е най-бързото движение, на което е способно човешкото тяло.
И все пак то не може да се сравнява с електрическите синапси на мозъка.
„Не сега!“, беше мисълта, която префуча през главата му, когато светлината блесна срещу него.
И от негова гледна точка бе съвсем прав. Трябваше да има още време, предостатъчно, бяха му го обещали. Все пак бе следвал стриктно инструкциите — беше направил точно това, което му бяха казали да направи.
Това не трябваше да се случва. Не сега! Определено не!
Така че когато дисплеят на телефона внезапно светна и зазвуча мелодията за звънене, той всъщност се стресна.
Но не се учуди!
— Заплаха отпред! Назад и обръщаме! — изкомандва тя и както Викстрьом, така и колегите му в другите коли, ѝ се подчиниха незабавно.
Кортежът даде назад, продължи така около сто метра и почти като по команда всички коли едновременно започнаха да обръщат. Скоростта им бе толкова висока, че не спряха и за миг, преди да продължат пътуването си, вече с предниците сочещи посоката, от която бяха дошли.
— Алфа 102, вие водите — обобщи тя, когато маневрата приключи и те тръгнаха на север.
Той завъртя волана, направи бесен обратен завой, от който гумите изсвистяха, след което с ревящ двигател отпраши обратно по рампата. Остър десен завой, сигналните факли искряха покрай гумите, после отново беше горе на „Шюмлингеленкен“.
Виждаше как сините светлини от минибуса проблясват по тъмните дървета. Няколко секунди по-късно вече си имаха компания.
Ръцете и трепереха, но ѝ се подчиняваха без проблеми. Вече бяха подминали Солентюна.
— Централа, имаме откраднат полицейски бус 1710, който тъкмо излиза на „Шюмлингеленкен“ в посока към Шиста. Предлагам да пратите полицията след него, но им кажете да спазват значителна дистанция, край!
Патрулката, която бе стояла на блокадата, вече беше след него, а скоро щяха да станат и повече.
Но хич не му дремеше. Телефонът на петдесет и осми продължаваше да звъни от съседната седалка и призрачното сияние от екрана осветяваше цялото купе. Той взе завоя към Шиста на две колела и завъртя трескаво волана, за да избегне тревистото хълмче в средата на кръговото, но си възвърна контрола в последния момент и продължи с пълна скорост по правата.
Телефонът все още звънеше.
Без да сваля поглед от платното, той се протегна да го вземе.
Гласът на Водача бе хладен:
— Разочароваш ни, HP!
— Искаш да кажеш, че бихте предпочели да ме пръснете на овъглени атоми по E4? — отряза той. — В такъв случай, това си е ваш шибан проблем! Щяхте да изчакате, докато съм в безопасност, обеща ми. Did you really expect me to believe that crap?! Реалността е Игра, веднъж ми каза един човек. Перфектно приложение за телефон, в което ми показвате само това, което искате да видя. Неща, които ме карат да скокна, щом дръпнете конците. Но сега аз ще ви покажа нещо. Мой ред е да дърпам конците. Време е да доведа шибаната реалност при Играта, mofo! Кажи на пазача, че има трийсет секунди да се махне оттам!