И за заключение той добави:
— А, и още нещо.
— Да…?
— Yippikayee, mothafuckers!!!
Той напъха телефона в джоба си, завъртя волана и мина право през бариерата и решетката, които предпазваха входа към гаража на „Торшхамнсгатан“ 142.
От сблъсъка челото му се удари в предното стъкло.
Въздушната възглавница се задейства и го запрати обратно на седалката, бусът се плъзна бясно и той опита с всички сили да си възвърне управлението. Задната част на автомобила се блъсна в бетонна колона и HP отново почти бе изхвърлен от мястото си, но този път бе спасен от стърчащия скоростен лост.
След това колата се наклони на другата страна и допря още една колона, преди HP най-накрая да овладее въртящия се лудо волан.
Той надъни спирачката и със скърцане на гуми бусът спря на два етажа под Светая светих на Играта.
HP излезе, залитайки навън, опипа тялото си с ръце и установи облекчено, че не намира стърчащи кости или фонтани от кръв.
Ченгетата, изглежда, бяха достатъчно умни да останат горе на улицата, тъй като никой не го бе последвал долу в гаража. Той се огледа набързо, намери авариен изход, който водеше към горичката при задната страна на сградата и се втурна нагоре по стълбите.
Щом се озова навън, той извади телефона на петдесет и осми от джоба и набра един номер. На десетина метра навътре сред боровете той натисна бутона за позвъняване и в товарното отделение на буса неговият „Сони Ериксон“ внезапно се съживи.
Зън-зън!
„This one is for you, Erman!“, успя да си помисли, преди ударната вълна да го събори на земята и всичко да почернее.
22. An activity for Recreation
Пакетът я чакаше, когато тя отвори вратата на апартамента си. Няколко плика и рекламна брошура от ICA се бяха озовали отгоре му и едва когато събра всичко заедно, тя откри, че купът е по-голям от обикновено.
Беше плосък, малък кафяв пакет, точно толкова голям, че да мине през отвора за пощата. За размерите си обаче беше доста тежък.
Тя веднага разпозна почерка, но не побърза да го отвори.
Бяха минали четири дни от вечерта на E4.
Четири повратни, тотално откачени дни!
За късмет се беше измъкнала от медиите. Пресслужбата отговаряше на всички въпроси и името ѝ остана извън историята.
Медиите, начело с вечерните вестници, разбира се, бяха пощурели.
Заглавията бяха Предотвратен терористичен атентат!, Работа на Ал Кайда! или нейният абсолютен фаворит:
На пет секунди от катастрофата!
Въпреки че наличната информация всъщност беше меко казано премерена, както обикновено всички новинарски редакции се състезаваха кой знае най-много. Но този път експертите бяха учудващо единодушни.
Дори репортерите, които се редуваха да се интервюират театрално едни други по телевизията, се придържаха общо взето към един сценарий.
Атентат с потенциално катастрофални последици е бил предотвратен в последния момент, благодарение на бдителността на Националната служба за охрана — това никой не го отричаше. Или поне засега. Дебатът в момента се въртеше около това как терористите са успели незабелязано да се сдобият с полицейски автомобил и да го натоварят с толкова много взривни вещества, че експлозията бе превърнала двуетажна тухлена постройка в кота нула, а още по-очевидният въпрос бе кой носеше вина за всичко.
Отговорните ръководители се обвиняваха едни други, както обикновено, PR-съветниците работеха извънредно и с времето нищо не стана кой знае колко по-ясно.
Защо терористът, след като мисията му се бе провалила, беше решил да се зарови под офис сграда в Шиста, не беше известно. Собственикът на имота съобщи, че офисите са били празни, така че нямаше видима причина да бъдат подложени на атака. Горе-долу с това се изчерпваха следите, които се обсъждаха в медиите.
Ребека знаеше, че разследването на СЕПО не бе стигнало много по-далеч. Щяха да минат още няколко дни, докато изровят достатъчно отломки от кратера, за да може разследването на местопрестъплението да започне на сериозно, но полицейските техници далеч не звучаха обнадеждени за резултата.
Същата несигурност цареше, въпреки категоричните изказвания в медиите, около самоличността на извършителя. Всичко, с което разполагаха, беше неясно описание на швед на около тридесет години, а и като цяло нишките на разследването бяха доста оскъдни.