Никой не се бе усъмнил в нейната собствена наполовина вярна история. Беше казала, че е видяла 1710 по-рано вечерта и по някаква причина ѝ се бе сторило, че нещо не изглежда наред. Беше звъннала на Муле да провери и се бе задоволила с обяснението за сервиза, но когато видяла буса при разклонението, реагирала и вдигнала тревога.
Беше имала лична среща с началника на полицията, Рунеберг и шефа на Сикрет Сървис за Европа. Ръкостискания, похвали и благодарности, всички тези неща, които тя обикновено приемаше трудно. Но този път ѝ бе учудващо лесно да се справи с хвалбите.
Колегите в отдела, дори Деян, в момента я посрещаха с изпълнени с уважение погледи. Не беше свикнала с това чувство, но всъщност беше изключително приятно.
Беше доказала на света, че има нужните качества — и значително по-важно, беше го доказала на себе си!
Именно това прозрение бе направило признанието и медала значително по-лесни за преглъщане.
Не беше казала нищо на Мике, във всеки случай не още. Но той така или иначе явно го бе доловил.
— Изглеждаш различна по някакъв начин — каза ѝ, когато се видяха няколко дни след случката. — Не знам какво е, но ми харесва — добави и стисна ръката ѝ малко по-силно.
И за кратко тя се почувства добре, сякаш всичко щеше да се нареди и тя всъщност заслужаваше да бъде щастлива.
Но после се сети за Хенке и осъзна, че щастливият край не беше за такива като нея.
Нямаше и следа от него.
Досега.
И все пак тя никога не се бе съмнявала, че той се е отървал. Такива като Хенке винаги се отърваваха. Който и да бе карал онзи бус, не беше той, тя бе сигурна в това. Хенке беше много неща, но не и терорист.
Въпросът беше дали наистина искаше да знае какво съдържа пакетът?
Остави го да лежи няколко минути, после не издържа и го огледа по-отблизо. Във всеки случай беше с пощенски печат от Франкфурт, естествено без адрес на подателя. Когато го разклати, тя чу леко шумолене.
Взе решение, пое си дълбоко дъх и разкъса пакета с едно движение, толкова рядко, че съдържанието се разпиля по пода с металическо дрънчене.
Няколко секунди тя просто се взираше в предметите, които лежаха долу. Остави мозъка си да възприеме какво представляват, а постепенно и какво означават.
И когато това стана, тя падна на колене, протегна ръце и докато сълзите се стичаха по бузите ѝ, тя ги събра и ги притисна силно към гърдите си.
Шест болта.
Шест ръждиви болта, които някога бяха били част от балконски парапет в южно предградие.
Въпреки годините, по главите им псе още можеха да се видят следите от инструменти. Като че този, който ги бе развивал, не бе разполагал с подходящ ключ или е бил принуден да работи от неудобен ъгъл.
Била е нужна решителност, за да се разхлабят. Голяма решителност, гняв, дори изгаряща омраза.
Но по някаква причина тя все пак бе убедена, че силата, която в крайна сметка бе накарала бетона да отпусне хватката си, бе любов.
Дълго време тя просто стоя на черно-белия теракотен под и плака.
Сърцераздирателен, освобождаващ и дълъг плач.
И после, съвсем внезапно, се бе наплакала.
Изправи се бавно, вдигна капака на канала и внимателно пусна болтовете вътре. После избърза очите си, изплакна лице и тръгна към спалнята. По пътя се спря в хола, дръпна кабела на телефонния секретар и видя как червената лампичка бавно угасва.
Без повече съобщения, помисли си тя и се усмихна криво, продължавайки към спалнята.
По средата на бюрото лежеше червен маркер, а до него, съвсем близо, за да е под ръка, сноп бели залепящи се листчета с логото на полицията.
Тушът бе попил през хартията и част от текста, който някога бе изписан на горното листче се разчиташе.
Добре познат почерк, закръглени, почти детски букви.
„Заслужаваш“, успя тя да прочете и го прие за знак.
Тя събра всичко и отвори прозореца на спалнята, изпълни дробовете си с въздух и хвърли предметите толкова надалеч, колкото успя.
Маркерът изчезна незабавно в мрака, но листчетата се отлепиха и се разхвърчаха на фона на нощното небе като малки планери. Повъртяха се няколко мига, почти като че си вземаха сбогом, после бяха разпръснати от вятъра.
На свобода.
Точно така се чувстваше той.
На свобода.
Въпреки че беше плътно обграден от хора, коли, изгорели газове и какофония от различни звуци, той се чувстваше освободен. Като че някакво бреме го бе отпуснало, бе паднало от раменете му и внезапно можеше да се изправи.