Георги Малинов
Играта „Живот“
Хотелът беше малък и спретнат. Стоварихме багажа си в средата на просторно фоайе и се увихме около представителя на авиокомпанията като гладни горски комари около заблуден турист. Човекът така се бе шашнал, че не можеше да говори. За сметка на това ние говорехме едновременно: Кога ще излетим? Колко време ще останем тук? Има ли телефон? Няма ли резервен самолет? Къде е барът?
Последният въпрос май беше най-смислен. Когато на шест хиляди метра височина, както забеляза седящият до мене свещеник твърде близо до шефа, изведнъж разбереш, че със самолета става нещо, когато под тебе е катранена нощ и не знаеш в коя точка на света си, когато сред унизителни мъжки писъци и женски вопли самолетът все пак успява да кацне незнам си къде, и сред ужасна мъгла и виелица се добереш до някакво обитаемо място какво ти остава друго освен да попиташ къде е барът. И съм сигурен, че повечето ще го направят с удоволствие. Летяхме над Русия, над безкрайните земи между Сибир и Хималаите и цяло чудо бе, че се намери летище, с което да успеем да се свържем и да ни приеме, преди самолетът ни да премине в друго агрегатно състояние и да се появим на първа страница на утрешните вестници. Настаниха ни в хотела, а капитанът на самолета се опита да ни увери, че на другата сутрин, най-късно следобед ще излетим. Като го гледах как нервно намества красивата си фуражка, ми стана ясно, че не ни мърдат поне два дни престой в това забравено от бога и Аерофлот дивно градче Комаровск, както разбрах после — бивше… но за това после. Уморени след преживения ужас и успокоени, че пътуването с Танатос засега се отлага, се настанихме по стаите и като най-обикновени туристи се отдадохме на занимания, на каквито се отдават най-обикновено туристите. Стаята беше уютно обзаведена, като за хотел — мека мебел, елегантна маса и стени, накичени с репродукции от картини на Шишкин. Постоях половин час под душа с намерение да измия спомените от преживения ужас. Колкото и да се правя на смел, трябва да си призная, че направо се сбръчках от страх, когато на шест хиляди метра височина самолетът реши да се разпада. Топлите струи, които излизаха от зле закрепения душ, помогнаха само наполовина. В смисъл, че измиха само миризмата на страхливата пот, която се бе изляла от мене. Но душата, душата — тя жадуваше за по-сериозен душ, и преоблечен в чиста риза, аз се отправих към бара, какъвто, надявах се, имаше в този хотел. На рецепцията стояха две момичета — красиви момичета, които ми се усмихнаха приветливо.
Събрах всичките си познания по руски език и ги заговорих.
— Добър вечер — казах аз. — Имам нужда от отпускане.
Момичетата се напрегнаха леко, както ми се стори, но усмивката не слезе от лицата им.
— Имам предвид нещо за пиене. Има ли тук бар? — продължих упорито. — Ресторант, кафе, бистро, пивная…?
Без да промени емоционалния си израз, едната ми посочи дъното на дълъг коридор, където с големи синкави букви пишеше „БАР“. Мислех да си поговоря още малко с тях, но нещо в държанието им ме сепна, въпреки услужливите усмивки, с които се бяха накичили. Отправих се към примамливия надпис с някакво тревожно чувство. Барът беше като всеки бар — тъмен, с шарени лампи, които наместо да излъчват светлина, явно бяха слуги на мрака, и празен. Забелязал съм, че обикновено баровете по летищните хотели са празни. Моите спътници от злополучния самолет сигурно се бяха натъпкали с успокоителни и се мъчеха да заспят, мислейки си, че Хипнос ще им донесе успокоение, сякаш не знаеха, че сънят на разума ражда чудовища. Приближих се до бара. Зад него стоеше едър мъж, облечен с бяла риза. Имаше приветлива руска физиономия и, колкото и да е странно, бършеше чаши.
— Здрасти — небрежно поздравих аз.
Той ме погледна и кимна с глава. За момент помислих, че може и да не е руснак, но той остави идеално лъснатата чаша и ме попита:
— Какво да бъде?
Не чаках втора покана:
— Ами… Водка — не посмях да поръчам друго аз.
Той измъкна като фокусник запотена бутилка с някакъв шарен етикет и сръчно ми наля. Не бях уточнявал вида на поръчката, но според мен ми наля около половин литър. Отпих предпазливо, като преди това символично повдигнах чашата за наздравица. В отговор той се усмихна широко, при което откри няколко реда зъби, които, както биха отбелязали Илф и Петров, растяха не един до друг, а през един, и извади бутилка кока-кола.
— Приятно ми е. Юрий. — чукна се с колата той.
Има си хас да се казваше иначе. Бързо се сприятелих с Юрий. И колкото повече намаляваше количеството водка в чашата ми, толкова повече ми ставаше приятно и уютно и тревожното чувство, с което влязох в бара, се скри някъде.