— Как каза, че се нарича градът ви? — попитах новия си познат.
— Сега е Комаровск, а преди беше номер 424К — отвърна той, както ми се стори, неохотно, или по-скоро с някаква печал.
Наострих сетива.
— Секретен град ли е бил? И какво правехте тук?
— Всякакви секретни неща. Основното бяха суперкомпютри. Двеста хиляди души, впрегнати да направят от кибернетиката нещо като електрификация. Ентусиазъм плюс съветска власт. Създавахме велики неща, а още по-велики не успяхме да създадем.
— А сега с какво се занимават хората?
Юрий ми наля, без да отговори. За миг се отнесе нанякъде и, както ми се стори, в погледа му проблесна тъга. Отнесох се с уважение към чувствата му и в знак на солидарност надигнах чашата. После той ми наля още веднъж, и още веднъж. Нататък не помня. Събудих се сутринта в моята стая с усещането, че ми е правена трепанация. Навярно така се е чувствал татко Зевс, след като са разцепили главата му, за да изкарат Атина Палада. Горкият. Някак си се довлякох до банята и поднесох пламтящата си глава под душа. Колкото и да е чудно, след половин час бях по-добре. Облякох се и слязох на рецепцията. Вчерашните момичета ги нямаше. Вместо тях стоеше възрастен мъж, който дори не ме погледна, когато наближих. Помислих си, че чете вестник. Беше забил глава над бюрото и не помръдваше. Надникнах зад плота. Нямаше никакъв вестник. Мъжът седеше и просто гледаше пред себе си. Сякаш медитираше, макар че не бях виждал руснак да медитира.
Реших да не го закачам и тихо се отдалечих към изхода на хотела. Почти бях стигнал входната врата и чух зад мен дълбок гърлен глас:
— Летището е затворено поради заледяване. Резервни части ще пристигнат най-вероятно утре вечерта. А полетът ви ще продължи вдругиден.
Това е. Кратко и ясно. Сбогом, симпозиум в Токио, сбогом, впечатляващи мои изказвания. С не много весело настроение излязох по улиците на бившия секретен град 424К, настоящ Комаровск.
В един фантастичен разказ се описваше град, който живееше без хора. Всичко в него функционираше нормално. Вечер лампите се запалваха, по улиците минаваха цистерни и ги миеха старателно, сутрин магазините отваряха, автобусите спираха акуратно по разписание и спирките на метрото грижливо изпращаха и посрещаха мотрисите. Хора обаче в този град нямаше. Не помня какво ставаше по-нататък, но това описание ме впечатли, така както някой път впечатлява къс от хоризонта или небрежен тон от песен. Е, мога да Ви кажа, че това, което видях по улиците на Комаровск, много приличаше на този разказ. В смисъл, че улиците му бяха абсолютно пусти. Не че имаше малко хора — нямаше нито един човек. Нямаше леки коли, автобуси, камиони. Не се виждаха мотоциклетисти, велосипедисти. Магазините не работеха, павилионите край ъглите бяха затворени и никъде нямаше признак за живот. Времето беше сравнително ясно и въпреки студа и заледените улици с риск да се загубя обиколих няколко пресечки. Навсякъде беше същото. Хората до един или бяха емигрирали за една нощ или се бяха масово натровили с водка например. Не съм суеверен, нито мистик, но пустите улици, затворените магазини и безмерната тишина на града ме принудиха почти тичешком да се прибера в хотела.
На рецепцията все още си стоеше предишният медитиращ мъж. В първия момент си мислех да го заговоря, но после се отказах. Качих се в стаята си и сгрях измръзналото си тяло с обилна вряла вода в банята. После излязох и застанах до прозореца. Помните ли как Кай от „Снежната царица“ седеше залепил лице до мразовития прозорец, гледаше навън и чакаше нещо дa се случи. Така и аз стоях на четвъртия етаж на този дивен хотел и гледах от високо миражния град, който изглеждаше като изоставената „Мария Селеста“, като един Мачу Пикчу на севера. Гледах правите му пусти улици, широките тротоари с излъсканите витрини на магазините край тях, мощния, предназначен за паради площад, губещите се в мразовита мъгла покриви на сградите, и се мъчех да разбера какво правя аз тук на това самотно безлюдно място, в този град Комаровск, бивш 424К, и нищо не постигах освен ужасно, отвратително чувство на безизходност и тъга. Но както пише в една книга: Малцина са призваните да разберат. Успокоен от тази мисъл и от увереността, че не съм нито от „малцината“, нито от „призваните“, аз си легнах в ранния следобед на този непонятен зимен ден.
Събудих се привечер. Все още беше светло, макар че слънцето вече напускаше владенията си. Станах от леглото и се приближих до прозореца. Градът бе оживял и подобно на марионетен театър се бе напълнил с кукли. Куклите си бяха най-обикновени хора, които щъкаха по ледените улици, увити в шалове и прихлупили огромни шапки. Минаваха коли. Появиха се и автобуси, а пред магазините се спираха хора. Някои влизаха вътре, а други просто отминаваха. Това възкресение на изгубения марсиански град обаче не ме вдъхнови особено. Ако пустите улици през деня ме бяха изпълнили със страх и тъга, то тяхното оживяване привечер ме стресна още повече. Може ли цял един град да изчезне през деня и вечер да се съживи? Може ли абсолютно всички хора да са заети през деня с някаква свръхотговорна работа, толкова важна и може би секретна, че ги поглъща изцяло и ги изплюва чак привечер? Може ли от изгрев слънце до залез няколко хиляди хора да се потопят някъде, всички до един? Може — отговорих си аз и при този отговор би трябвало да ме избие студена пот, да ми затракат зъбите и ушите да ми се опънат назад. Градът е зомбясал! Градът е зомбясал, вампирясал, станали са върколаци и караконджули и не издържат и един квант слънчева светлина. Ето защо се крият през деня, а нощем се развихрят по улици и магазини. Друго обяснение нямаше. Би трябвало да направя кръстния знак, но аз подобно на моя приятел Лин, който държи китайски ресторант, съм емоционален материалист и като нищо мога да объркам знака. А както казваше същият този Лин — няма нищо по-опасно от сбъркан знак. Облякох се бавно, като гледах през прозореца самотните същества, които безцелно се скитаха по ледените артерии на Комаровск, бивш секретен град 424К. После излязох от стаята и се отправих към бара.