— Да бе, Юрий. Защо? — повторих гласно мислите си аз. — Цялата работа ми мирише на психиатрия. Извинявай, че ти го казвам, но не може да впрегнеш невероятни открития и труда на хиляди хора, за да избиваш комплексите си. Сигурно има възможност за хиляди други приложения, за някакви невероятни модели и реалности, за милион различни неща, а не просто да си моделираш света такъв, какъвто е, и ти да си там, пък бил и цар. Какво отличава този ваш свят или играта Живот, както казваш, от мистичното потапяне в разказа на сладкодумния певец вечер край племенния огън, от потъването в света на някоя книга, когато ти си героя, героят си ти и измислица и реалност стават едно, или от катарзисното изживяване на някой филм, пиеса, балет или опера? Какво ги отличава? Само техниката на въздействие. Нищо друго. Нали?
— Може и да си прав — съгласи се Юрий и наля отново от божествената зелена запарка. — Човек явно е такова същество, и историята на неговото развитие е история именно на тези техники на въздействие. Техники и методи, които, развивайки се, се отричат взаимно. Нали си спомняш: киното ще погуби театъра, компютъра — книгите, виртуалната реалност — истинската. А всъщност книгите, или по скоро — книгопечатането, слагат край на една от първите техники, както ти казваш, за създаване на друга реалност — фолклора. Е, книгата зло ли е? Рожба на дявола ли е? Или си е част от неизбежното човешко развитие? Този град може би прилича на първата Гутенбергова библия. Създадена с една цел, а много скоро се получили съвсем други резултати. Не обвинявай хората, че искат да играят, че искат да бъдат други, че почти са объркали реалния си живот с играта. Те са такива. Може би техните деца ще открият в тези изкуствени реалности някакъв друг смисъл, непонятен и тайнствен за нас. Това не е просто копиране на външния свят, там има модели, които надхвърлят обикновената представа за света такъв, какъвто го разбираме и усещаме, и колкото и да ти ги обяснявам, умът ти няма да го побере.
— Ако изобщо имат деца — промърморих аз и изпих ароматното си питие до дъно. — Налей още по едно — предложих на Юрий и той охотно се съгласи.
Аз се мъчех да го убедя, че това не е нормален живот, че това е летаргичен сън, че това е град от хиляди донкихотовци, сътворили си свят от вятърни мелници и прекрасни Дулцинеи и нехаещи за реалния живот, че това си е вид социален онанизъм, не вещаещ нищо добро за човечеството, и къде, по дяволите, остава космосът и безкрайните тайни на вселената, че човечеството е екстравертно, а не интравертно, и нашият път е към звездите, а не към вечния сън на изкуствените светове. Той се съгласяваше с мен, кимаше с глава и пак ми разказваше за разни ивановци и маруси, които не знам си какви станали и не знам си какво постигнали там, в играта Живот, а тук в не-играта живот просто си пропилявали дните. Ей така си говорихме цяла нощ и аз покрай всичките си пледоарии се сещах за ненаписаните си книги, за неизвършените си пътешествия, за несрещнатите си приятели и ненаправените открития, за ненаучените науки, неразкритите загадки, неполучените отговори и вечните си мечти. Сещах се за всички онези тайнствени и прекрасни отклонения от пътя на тъпия ми живот, по които никога, ама никога нямаше да тръгна, и следователно никога нямаше да извървя, и ми ставаше тъжно и страшно, и сладко, и смешно, и се наливах с отвратителното питие на този Юрий, а светът ставаше все по-голям и по-голям, докато накрая ме лапна, сдъвка ме и дали ме изплю или не, не помня.
На другата сутрин ме събуди чукане по вратата. Трябваше ми малко време да се осъзная. Бях си легнал с дрехите. Пооправих се горе-долу и мърморейки — сега, сега — отворих. Беше една от стюардесите.
— След половин час пред входа, господине — лъчезарно ме осведоми тя. — Полетът е в дванайсет часа. Моля, не закъснявайте.
Може и да съм й отговорил нещо, но едва ли ме е разбрала. С този надебелял език. Преоблякох се, приготвих си багажа и се отправих към рецепцията. Долу се бяха събрали другите пътници от полета и вече се качваха в автобуса, който беше спрял пред входа на хотела. Нямаше нито един човек от персонала. Само на рецепцията стоеше вчерашният мъж. Сега не медитираше, а равнодушно наблюдаваше облегнат на плота. С какво ли се е занимавал преди? Дали участва в играта Живот? Какъв ли е там? Може би философ, или мрачен древен жрец? Оставих чантата и помолих стюардесата да ме изчака малко. В дъното на коридора светеха мъглявите надписи на бара. Влязох. Юрий седеше на един стол зад плота и този път нищо не правеше. Просто си стоеше в празния, тих салон и гледаше нанякъде. Дали пък и той не медитираше?