— Здрасти — поздравих аз. — Тръгваме. След десетина минути.
— Искаш ли чай? — попита той.
— Само не зелен и без добавки.
— Хубав черен руски чай.
Юрий ми наля в красива порцеланова чаша и бавно я постави пред мен. Отпих внимателно. Вълни на облекчение тръгнаха по всички клетки на тялото и по всяко кътче на душата ми.
— Великолепен е — искрено казах аз. — Искам нещо да те питам преди да тръгна.
— Питай — великодушно разреши Юрий.
— Ти… Всъщност… Е… е… Играл ли си там?
— В играта Живот ли? Разбира се.
— Ами сега? Извинявай, че те разпитвам. Сега играеш ли?
— Не, не се притеснявай. Всичко е нормално. Играх, както всички в Комаровск, и както за много други, така и за мен играта на моя втори живот свърши.
— Как така?
— Просто така. Умрях.
— Умря ли? — втрещих се аз. — Нали ти си програмираш живота, както си искаш: какъв да бъде, как да протече. И какво значи „умрях“, нали е компютърна симулация, може да започне отначало или да се продължи.
— Не може — каза Юрий и за момент в очите му се появи онази тъга, която бях мярнал първата вечер. — Когато умреш там, умираш завинаги. Не можеш да започнеш отначало, нито да продължиш. Някакви мозъчни и невронни проблеми възникват при тази смърт в играта Живот. Второ влизане в изкуствената реалност може да доведе до смърт и в настоящата. Повечето хора след такъв случай напускат града, аз обаче останах.
— Боже господи — изтърсих аз.
Усещах се ужасно, сякаш Юрий действително беше умрял. Не знаех много за този човек, какъв е бил във втория си живот, още по-малко в първия, но усещах неимоверната му болка и тъга. Допих си чая и станах. Стиснахме си ръцете и преди да изляза, го попитах:
— А какъв беше там? — и имитирайки го, кимнах с глава в неопределена посока.
— Космонавт — отвърна Юрий. — А нали знаеш, че те не живеят дълго.
След час самолетът излетя. Времето беше ясно и под нас Комаровск се виждаше в цялата си обикновеност. Направихме плавен завой над него и оставяйки го заедно с двайсетте му хиляди жители, които сега кой знае с какво се занимаваха там, във великата игра Живот, поехме към нашите си цели.
Колин Макивиди твърди, че разликата между мезолитното селище и първите селища на неолита, времето, когато хората са открили земеделието и занаятите, е шокираща. Вероятно тези първи селища на възникналия в днешен Близък изток неолитен бит са изглеждали свръхреволюционни за мезолитна Европа и Азия. Те навярно са се различавали от дотогавашните човешки поселения повече, отколкото от съвременните градове, независимо от колосалното развитие на човечеството оттогава досега. Тази разлика е била толкова огромна, защото са носели наченките на едно ново развитие, по което тръгва човешката цивилизация и което ние продължаваме. Може би и Комаровск е именно едно такова поселище на бъдещето, мислех си аз, което е безкрайно непонятно и дори страшно за нас, но носи в себе си зародиша на новото развитие. И така, както първите неолитни селища преди хиляди години невъзвратимо са се различавали от всичко създадено дотогава от Хомо Сапиенс, така и Комаровск е плашещо различен от обикновения свят, в който живеем. А може пък да е просто една огромна психиатрична клиника. Кой знае?
Отпуснах се в удобното кресло, погледнах за последно изчезващия зад хоризонта град Комаровск, бивш секретен 424К, и извадих книгата, която бях купил преди да напусна хотела, от странния мъж на рецепцията. Казваше се „Виртуални светове или играта «Живот» без онтологична защита“ от академик Юрий Тагавин. Отзад на корицата ме гледаше Юрий, с изискан костюм, бяла риза и елегантна папионка. Усмивката му разкриваше прекрасни зъби, които, както биха отбелязали Илф и Петров — растяха не един до друг, а през един.