Лиона Дийкин
Игри на ума
Доктор Блум #1
"Всички ние сме буболечки. Мисля обаче, че аз съм светулка."
Уинстън Чърчил
"Когато вечерта природата приспи, светулката фенера си запалва, за да примамва тлъстите мухи и други скитници из нощните тъми."[1]
Джеймс Монтгомъри
1
Русите коси на 14-годишната Серафин Уокър се стелеха на изящни къдрици. Тя беше облечена в тесен ученически пуловер и къса пола и на пръв поглед изглеждаше привлекателна. Само че, подобно на светулките, които използват хипнотичната си светлина, за да привличат жертвите си, Серафин Уокър не беше такава, за каквато се представяше.
Училищният звънец удари. Серафин пусна молива. Той падна на земята, издавайки тих звук, и от върха му се разхвърчаха ситни капчици кръв, които опръскаха лакирания дървен под. Домакинът лежеше до молива, ръцете му стискаха шията, а около сгърченото му тяло се бе образувала алена локва. Почти беше сигурно, че ще умре.
Гледката й се стори прекрасна. Дали това беше непочтително? Вероятно. Както беше непочтително да стои и да гледа как при всяко издишване от устата му излизат кървави мехурчета, които се пукат по брадичката му.
Серафин знаеше, че трябва да извърне поглед. Но не можеше. Гледката беше пленителна. Обзе я желание да коленичи, да се приближи, да види дали раната, оставена от молива върху кожата, е малка, или е придружена от разкъсвания. Логиката й подсказваше, че трябва да е първото. Беше го намушкала бързо и решително, така че раната би трябвало да е чиста. Тя искаше да се увери. Трябваше само малко да се приближи.
— Серафин? Серафин?
Госпожа Браун прекоси тичешком физкултурния салон. Огромният бюст на учителката по рисуване подскачаше нагоре-надолу, нагоре-надолу, а полата й шумолеше при допира с ботушите. На лицето й бяха изписа ни паника и страх. Серафин се изненада. Тя очакваше гняв. Погледна към Клаудия, която седеше и хлипаше с ръце, обвити около краката, и трепереща глава, опряна на коленете. Госпожа Браун мина бързо покрай нея, без да я погледне. Клаудия вдигна глава и заплака още по-силно. Очите й бяха зачервени, по бузите й се стичаха сълзи, но изражението й беше особено. Не излъчваше никакво облекчение.
Серафин имаше точна преценка за хората. Много точна. Само че невинаги ги разбираше. Защо плачеха? Защо крещяха? Защо бягаха?
Тя ги гледаше. Изучаваше ги. Имитираше ги. И ги заблуждаваше.
2
Лана седеше по пижама и с чаша кафе в ръка край малкото бюро в коридора на втория етаж, без да обръща внимание на гледката към северен Лондон. Вместо това тя се взираше в монитора на лаптопа пред себе си. Попълни новия тест във фейсбук — Какво кафе си? — след което се отпусна на стола, обви длани около чашата и зачака резултата. Мониторът беше твърде ярък, а курсорът трептеше в ритъма на пулсиращите й слепоочия. Някой по-търпелив човек би отворил настройките и би регулирал контраста, но Лана просто измъкна щепсела от контакта. Лаптопът премина в икономичен режим и мониторът стана по-тъмен с три нюанса.
Резултатът се появи: Ти си двойно еспресо — твърде гореща и силна за повечето хора. Лана беше доволна. Дъщеря й я наричаше с доста по-неприятни думи — безотговорна, мързелива, мърла. Джейн я кореше заради винените бутилки в кофата за боклук и заради водката край леглото. На нейната възраст Лана вземаше наркотици, водеше безразборен полов живот и беше арестувана поне три пъти за дребни престъпления, така че в сравнение с онова, което бе причинила на собствената си майка, наличието на критична и досадна дъщеря не беше голям проблем. В известен смисъл беше разочарование, но не и проблем.
Лана сподели резултата от теста с приятелите си във фейсбук и последователите си в туитър. Мардж бе публикувала цитат, според който хубавите неща се случвали на добрите хора. Седемнайсет души го бяха харесали. Лана написа лаконичен отговор — Кажи го на онези 39 души, които бяха убити при престрелка в нощен клуб в Истанбул — и натисна Enter. Понякога хората са такива тъпи и видиотени оптимисти.
На вратата се почука. Лана се затътри боса по стълбите, като се чудеше що за човек блъска с месестия си юмрук по парче дърво, вместо да използва отлично работещия звънец. Нескафе с много мляко и две захарчета, реши тя, докато отваряше вратата. Там нямаше никого. Лана провери дали не са оставили бележка или колет на изтривалката, но и там нямаше нищо.