— Преди винаги беше мрачен — сподели тя. — После, когато започна да работи с теб, стана такъв, какъвто беше някога.
Блум попита дали отново е станал мрачен, на което Клеър отговори:
— Не като преди. Чувства се наранен и унизен, но просто има нужда да се успокои и да осъзнае какъв късмет е извадил.
Блум дотолкова се бе съсредоточила върху сблъсъка със Серафин и стремежа да изкопчи признание за действията й, че беше постъпила зле с Маркъс. Каза му, че не е имала друг избор, освен да го държи в неведение, и в онзи момент наистина мислеше така, но сега си даваше сметка, че можеше да постъпи другояче. Можеше да му се обади и да го накара да я изслуша.
Трябваше да приеме, че Маркъс може никога да не се върне. Преди да го срещне, й харесваше да работи сама. Тя обаче не искаше да се връща към онзи начин на живот. Липсваше й компанията на Джеймисън и чувството му за хумор.
Беше му се обадила тази сутрин, за да му каже, че обвиненията в професионална непригодност най-сетне са свалени. Бяха показали на Дейв Джоунс снимки на доктор Сара Мендакс и той бе оттеглил жалбата си. Именно Сара го бе посетила, за да му внуши, че е имало неуместни взаимоотношения между Блум и Ейми; тя стоеше и зад фалшивите снимки.
Блум прекоси площада, както правеше всяка сутрин, и мина покрай десетината метални маси със столове пред кафенето.
— Какъв прекрасен ден.
Не може да бъде. Серафин Уокър седеше на масата до живия плет с кръстосани крака и ръце в скута.
— Какво правиш тук? — попита Блум.
Течността в спринцовката беше упойваща доза кетамин, достатъчна, за да приспи човек и да обърка паметта му, но напълно неспособна да го убие. Няколко часа след приемането в университетската болница в Лийдс Серафин бе дошла в съзнание.
— Освободиха ме под гаранция.
— Знам. Това беше преди три седмици. Какво правиш тук сега?
— Реших, че трябва да поговорим.
Серафин бутна празния стол към Блум с тока на обувката си.
Блум не помръдна.
— За какво?
— За това как съсипа живота ми… отново.
— Шегуваш се.
Серафин бутна стола малко по-напред.
— Седни, Огъста. Можеш да ми отделиш пет минути.
Блум неохотно отиде до масата й и седна. Защо беше тук?
— Знаеш ли, би трябвало да те мразя.
Серафин отпи глътка еспресо от елегантната чаша пред себе си.
— Съсипа кариерата ми и застраши свободата ми. Не че има голяма вероятност да ме затворят. Разполагат само с онзи запис, а аз се придържам към версията, че просто съм искала да ти скроя номер.
Броени минути след като играчите бяха напуснали помещението в тунела, всички следи от играта бяха изчезнали. Психопатите се бяха покрили и бяха замели следите си.
— От друга страна, дейността на твоето приятелче в социалните медии беше впечатляваща.
Полицай Лоугън беше разпространил части от записа.
— Успя да избере най-подходящите откъси, така че да подкопае дейността ни.
— Например твърдението ти, че ако искате да убедите света, че психопатите превъзхождат другите хора, трябва да отстраните онези, които ви мътят водата.
Серафин се усмихна.
— Да, това отблъсна както моите, така и твоите хора.
— Ти го каза. Никой не ти е виновен. Защо не изчезнеш отново? И преди си го правила.
— Може би вече няма да мога да упражнявам избраната от мен професия, а и има вероятност, макар и малка, да прекарам известно време на разноски на Нейно Величество; благодарение на теб обаче сега съм най-известният психопат на планетата… а не съм убила нито един човек.
— Нима?
— Не разбираш ли, че това е само началото? Вече променям възприятията на хората. Вече не е нужно психопатите да бъдат серийни убийци, за да се сдобият с власт или слава.
— А какво ще кажеш за бедното момиче, което си използвала, за да инсценираш собственото си самоубийство?
Серафин сви рамене.
— Бездомна наркоманка от Лийдс. По онова време на улицата имаше много млади момичета. Не беше трудно да накарам една от тях да направи каквото й кажа, след като й обещах размазващо преживяване.
Блум долови играта на думи и отново почувства отвращение към тази жена.
— Какво искаш, Серафин?
— Как е Маркъс?
Блум не каза нищо. Отказваше да обсъжда Маркъс със Серафин. Освен това не знаеше как е той всъщност.
— Той знае, че нямаше да го нараня наистина, нали? Харесвам Маркъс. Различаваше се от другите мъже, с които съм била. Мисля, че може би…
— Не. В никакъв случай. Не. Дори не си го помисляй. Той те мрази и винаги ще те мрази.
Серафин отново отпи от кафето си.
— Ако беше осъществила намеренията си и му беше била кетамин, какво щеше да стане? — попита Блум. — Щеше да го окачествиш като провален играч и да го изпратиш бог знае къде? Със сигурност нямаше да го пуснеш да си отиде, така че дори не си помисляй да твърдиш, че си щяла да се отнесеш добре с него.