— Наистина ли? Някой е видял кой прави тези неща?
— Може би, но другите двама свидетели нямат спомен за подобно нещо. Когато полицаите дошли, другата кола била заминала и те не я проследили.
— Добра работа на полицията. — Джеймисън допи остатъка от чая си.
Либи Гудман живееше в симпатична малка къща в Хорсфърт, в покрайнините на Лийдс. Пред къщата имаше хубава градинка, пълна с нарциси. Блум почука на дървената врата. Отвори им жена в напреднала бременност със ситни тъмни къдрици.
— Либи Гудман? Аз съм доктор Блум. Говорихме по телефона. А това е Маркъс Джеймисън.
— Да. Здравейте. Влезте.
Либи ги въведе в дневната, като поддържаше корема си с една ръка. Блум и Джеймисън седнаха на двата стола, а канапето остана за домакинята. Беше добре да седи между двамата и да гледа към единия, докато другият наблюдава реакциите й.
— Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнем, Либи — каза Джеймисън, по-чаровен от всякога. Той обясни откъде познава Джейн и Лана и защо двамата с Блум се интересуват от изчезването на Стюарт. После помоли Либи да им разкаже за деня, когато Стюарт изчезнал.
Закусили заедно, тя му дала подаръка за рождения ден, после го изпратила до вратата, след което разчистила и се приготвила за работа. Била ядосана, защото Стюарт забравил да й пожелае успех с голямата презентация, която й предстояла същия ден. Полицаите пристигнали около половин час по-късно; тя тъкмо се била изкъпала. Когато ги видяла да излизат от колата и да си слагат фуражките, разбрала, че новините са лоши. Била убедена, че Стюарт е мъртъв, затова, когато изложили фактите, почувствала облекчение.
— Но оттогава не знаете нищо за него — каза Джеймисън.
Либи погледна към Блум, после поклати глава.
— Оставих куп съобщения, но той просто е изчезнал. Никой нищо не е чул.
— Това необичайно ли е? — попита Джеймисън.
— Много.
Блум прочисти гърлото си.
— Извинявайте, че питам, Либи, но наред ли беше всичко помежду ви?
— Да.
— А Стюарт добре ли беше? Забелязали ли сте нещо различно или необичайно в поведението му?
— Не би ме изоставил, ако за това питате. Казах го на полицията, казвам го и на вас. Беше добре.
— Имаше ли нещо необичайно в поведението му през последните няколко седмици? — повтори Джеймисън.
Либи въздъхна и поклати глава.
— Не. Нищо необичайно. Абсолютно нищо.
Джеймисън кимна и продължи:
— Той тревожеше ли се за нещо конкретно? Имаше ли проблеми с някого?
— Не.
— Преди случвало ли се е да изчезне, без да ви каже?
Либи поклати глава.
— От колко време сте заедно?
— Почти две години. Тъкмо бях станала финансов директор на летището. Честно казано, по онова време бях много самотна. На околните не им хареса, че ме повишиха толкова бързо. Стюарт работеше в кафенето и беше единственият човек, който ме гледаше в очите и ми се усмихваше. Беше очарователен. После го освободиха от работа и аз бях съкрушена.
Либи погледна към Блум.
— Три дни по-късно обаче на излизане от работа го видях да стои край колата ми с цветя в ръка. Оттогава сме заедно.
— Харесва ми подходът му — усмихна се мило Джеймисън. — Как бихте описали Стюарт, Либи? Какъв човек е той?
— Той е… съвършен. Имам предвид за мен. Не искам да кажа, че е идеалният мъж. Съвсем не.
Тя се усмихна. Това беше първата искрена усмивка, която виждаха у Либи, и тази усмивка я превърна от невзрачна жена в истинска красавица.
— Аз съм малко обсебваща, а Стюарт е в другата крайност. Допълваме се. Той ме разсмива. Напомня ми, че гледам твърде сериозно на живота. Извършва нискоквалифициран труд, защото все още не е решил с какво иска да се занимава, но би могъл да прави всичко. Умен е и е страшно самоуверен.
— Казахте, че са освободили Стюарт от кафенето на летището? — попита Блум.
Либи погледна встрани.
— Това беше недоразумение.
— Нима?
— Набедиха го за нещо, което не беше извършил. Изясних случая, но той не искаше да се върне заради начина, по който се отнесоха с него. Не го виня.
— За какво недоразумение става дума?
— Наистина не искам да говоря за това. Няма връзка с изчезването му.
Блум и Джеймисън размениха погледи, които казваха: по-късно.
— Значи Стюарт е екстроверт — каза Джеймисън. — Много спокоен, чаровен, умен и уверен?
— Мислите, че преувеличавам положителните му качества, нали? Сигурно е така.
Либи галеше корема си.
— Но се надявам, че това мъниче ще прилича на баща си, а не на невротичната си майка.