— Стюарт радваше ли се, че ще става баща? — попита Джеймисън.
Либи отпусна ръце върху корема си.
— Да — преглътна тя. — Мисля, че при мъжете е различно. Осъзнават, че са бащи, едва когато бебето се роди. Но той се радваше.
— Възможно ли е да е отседнал у стари приятели? — предположи Джеймисън.
— Той не поддържа контакт със старите си познати. Не е като мен. Аз познавам двете си най-добри приятелки от детската градина. И по това се различаваме. Обаче се обадих на всички, за които можах да се сетя. Както казах, обсебваща съм.
— В това няма нищо лошо, нали, доктор Блум?
Вместо да погледне към колежката си, за да провери реакцията й, Джеймисън умишлено се съсредоточи върху тефтера си.
— Казахте, че Стюарт се е радвал, че ще става баща — вметна Блум. — А не, че се радва.
За няколко секунди Либи вдигна брадичка към тавана. Когато отново погледна към Блум, в ъгълчетата на очите й имаше сълзи.
— Не съм глупава, доктор Блум. Мина почти месец, откакто е изчезнал. След третия ден полицията приема, че става дума за произшествие.
Джеймисън я прекъсна.
— Това важи, когато става дума за отвличане, и най-вече за уязвими хора и деца.
— Той не е взел пари, нито дрехи, нито паспорта или шофьорската си книжка. Всичко е тук. Не е говорил по телефона, не е използвал социалните медии, не е изпратил нито една пощенска картичка. Мъртъв е. Знаете го и аз го знам. Аз съм самотна майка. Честно казано, дори не знам защо водим този разговор. Твърде късно е. Къде бяхте преди три седмици?
Либи се изправи и Блум помисли, че ще ги помоли да си вървят, но тя не го стори. Просто отиде до прозореца и погледна навън.
— Значи не вярвате на историята с играта? — попита Джеймисън.
Либи го погледна.
— Казали сте на Джейн Рейд, че Стюарт е получил същата картичка като майка й. Картичка за рожден ден, която го предизвиква да участва в игра.
— Не съм виждала тази картичка. Полицаите ми казаха за нея. Предполагам, че е просто реклама на някаква глупава компютърна игра. Стюарт много обичаше да играе.
— Бил е геймър?
— Колкото по-големи са оръжията, толкова по-добре. Може би все пак е хубаво, че няма да влияе на детето.
— Само още един въпрос, Либи, и ще ви оставим на мира — каза Блум. — Стюарт страдал ли е от депресия?
Либи се намръщи.
— Не. Защо питате? Защо всички смятат, че си е тръгнал, защото е бил нещастен? Не беше нещастен. Бяхме си много добре.
— Повярва ли й? — попита Джеймисън, когато двамата с Блум се качиха в таксито. — Когато каза, че са били щастливи?
— А ти?
Джеймисън прокара ръка през косата си.
— Не знам. Иска ми се да й вярвам. Стана ми симпатична. Би било хубаво да са щастливи, но…
— Мислиш, че украсява нещата?
— Знам, че мразиш шестото ми чувство, Огъста, но нещо не беше наред.
Блум помоли шофьора да ги откара до жп гарата.
— Отхвърлям шестото чувство само когато не е напълно обяснено или анализирано, Маркъс. Ако интуицията ти говори, вероятно има защо. Да разгледаме въпроса по-подробно.
Отвъд Пенинските планини Стюарт Роуз-Бътлър влезе в „Принсипал“ — неотдавна ремонтирания петзвезден манчестърски хотел, предпочитан от бизнесмени и заможни посетители. В средата на лобито той спря с ръце в джобовете на панталона до статуята на кон в реален размер. Ръкавът на ризата с марка „Тед Бейкър“ покриваше новата му татуировка, а часовникът „Брайтлинг“, който Либи му бе подарила за рождения ден, едва се подаваше под маншета. Татуировката покриваше ръката му до лакътя — голям разтапящ се циферблат, който му донесе победа в първия кръг и го изстреля до второ ниво. Стюарт беше в най-добрата си форма.
Гледаше стълбите и чакаше. Не беше от търпеливите, но знаеше, че една погрешна стъпка би прекъснала победната му серия.
Двайсет минути по-късно в лобито слезе тъмнокоса жена, облечена в костюм. Беше слаба, по-скоро кльощава, отколкото атлетична, и по-скоро стресирана, отколкото тренирана. Гримът й беше тежък, но безупречен, а елегантният черен костюм изглеждаше скъп. Жената не носеше пръстени. Стюарт се досети, че тази заможна четиресет и няколко годишна дама много отдавна не се е забавлявала в спалнята.
Докато жената вървеше към рецепцията, дясната й обувка се подхлъзна на полирания под и тя залитна настрани, след което бързо се изправи. Огледа се — дали някой е забелязал непохватното й движение? — и погледът й спря върху мъжа, който стоеше напълно неподвижен с ръце в джобовете.
Стюарт се усмихна. С подходящата усмивка можеше да спре дъха на всяка жена. Просто не трябваше да допуска грешки.